Възстановяване на данъчен кредит при неизплатени задължения към доставчици

Въпрос. В процедура по възстановяване на данъчен кредит подадохме наред с останалите документи и декларация за неизплатени задължения към доставчици. От данъчния кредит ни бе прихваната сумата, която дължахме към наш доставчик (посочен от нас в декларацията), който от своя страна имал неизплатени публични задължения. Правилно ли е приложен законът и на какво основание се прави това прихващане?

 

 

Отговор: Александра Атанасова, адвокат

 

 

 

 

Прихващането е способ за погасяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото от тях. Основни предпоставки за извършване на прихващането са:

Прихващането като правен способ е уреден в чл. 103-105 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Прихващането не настъпва автоматично. По смисъла на чл. 104, ал.1 от ЗЗД то винаги е резултат от едностранно изявление на един от двамата длъжници. В Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК) и Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) също се съдържа уредба относно подлежащите на прихващане насрещни задължения, реда за прихващането и субектът който има правото да направи изявление за прихващане. Прихващането по ДОПК и ЗДДС винаги се извършва с акт на органите по приходите.

 

По реда на чл. 129 от ДОПК прихващането може да се извърши по инициатива на органите по приходите или данъчният субект може да подаде искане за прихващане или възстановяване. Подлежащите на прихващане суми са посочени в чл. 128 от ДОПК.

 

В чл. 170 от ДОПК е уреден редът за прихващане на публични вземания преди започване на производството за принудително изпълнение на вземания. Както и при прихващането по чл. 129 и при приложението на чл. 170 от ДОПК прихващането може да се извърши по инициатива на органите по приходите или по искане на длъжника.

 

В чл. 92 от ЗДДС е регламентиран редът за прихващане, приспадане и възстановяване на резултат за периода - данък за възстановяване. Съгласно чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗДДС при наличие на други изискуеми и неизплатени данъчни задължения и задължения за осигурителни вноски, събирани от НАП, възникнали до края на календарния месец на подаване на справката-декларация, органът по приходите прихваща тези задължения с посочения в справка-декларацията (СД) данък за възстановяване, а за остатъка ако такъв има се прилага редът по т. 2.

 

В чл. 92, ал.1, т. 4 от ЗДДС е регламентиран редът за възстановяване след приключена двумесечна процедура по приспадане на ДДС, като и в този текст на ЗДДС е подчертано, че органът по приходите прихваща от остатъка от данъка за възстановяване сумата на изискуеми публични задължения на лицето.

 

От изложеното дотук следва изводът, че прихващането като способ може да се приложи от органите по приходите само ако лицето, което има право на възстановяване на данъчен кредит е длъжник по изискуеми публични вземания, събирани от НАП и възникнали до края на календарния месец на подаване на СД.

 

Описаният във въпроса казус сочи, че лицето което има за възстановяване данъчен кредит, има задължения към свой контрагент, произтичащи от търговска сделка. Тук не са налице насрещни задължения, а така също и не са налице задължения от кръга на тези, които органите по приходите могат да прихващат от подлежащия на възстановяване данъчен кредит.

 

В случая считам, че е приложен по чл. 202 и чл. 230 от ДОПК, който дава право да се извършват действия по отношение на трето лице, от което длъжникът има вземане. В чл. 202 от ДОПК е регламентиран редът за налагане на запор върху вземания на длъжника като обезпечителна мярка, а в чл. 230 от ДОПК е уредено принудителното изпълнение върху вземания на длъжника от трето лице.

 

От изложеното във въпроса е видно, че длъжник по публичното задължение не е лицето, което има за възстановяване данъчен кредит. То е трето лице, от което длъжникът към НАП има вземане

 

Носителят на публичните задължения и длъжник на НАП е лицето, което има вземане от дружеството с възстановения данъчен кредит.

 

Действията, които се извършват по реда на чл. 202 и чл. 230 от ДОПК са насочени към носителят на публичните задължения, но засягат правната сфера и на третото лице.

 

Обезпечение се извършва, когато без него ще бъде невъзможно или ще се затрудни събирането на публичното задължение, включително когато е разсрочено или отсрочено. Обезпечителните мерки са посочени в чл. 198, ал. 1 от ДОПК, като между тях е и запорът на движими вещи и вземания на длъжника.

 

За налагане на обезпечителни мерки е необходимо вземането да е ликвидно или изискуемо. Когато обаче се пристъпи към принудително изпълнение, то в този случай трябва да са кумулативно дадени и двете предпоставки - вземането да е:

Ликвидно вземане означава вземането да е определено по основание и размер, а изискуемо е вземането с настъпил падеж.

 

Законодателят е посочил в чл. 230, ал. 2 от ДОПК, че вземането е ликвидно и изискуемо, когато:

Съгласно чл. 202, ал. 2 от ДОПК запорът върху ликвидно или изискуемо вземане, което длъжникът има към трето лице, се налага чрез запорно съобщение, което се изпраща на длъжника, на третото задължено лице и на банките, където третото задължено лице има сметки.

 

В съдебната практика се приема, че при запора върху вземане на длъжника от трето лице, което не е банка, запорното съобщение изпратено до банката, има характера на уведомяване на банката на третото лице да не допуска плащане на посоченото лице длъжник на посочената сума, а не за запориране на сметката на третото лице.

 

В този смисъл е Решение № 5575 от 19. 08. 2013 г. по адм. дело 11062/2012 г. на Административен съд - София и Решение № 2616 от 28. 11. 2014 г. по адм. дело № 2532/2014 г. на Административен съд - Пловдив.

 

Считам, че при изпращане на запорното съобщение до банката няма да се направи тази разлика, която основателно прави съдебната практика. Запорното съобщение ще предизвика налагане на запор върху сметката и дори превеждане на сумата по сметката на публичния изпълнител.

 

Публичният изпълнител налага обезпечението с постановление. Постановлението може да бъде обжалвано в 7-дневен срок от връчването му пред директора на съответната ТД на НАП. Решението на директора подлежи на обжалване пред административния съд по местонахождението на териториалната дирекция. В производството по обжалване на решения на директора на съответната ТД на НАП са постановени цитираните по-горе решения.

 

В разглеждания казус длъжникът на публичното вземане има от трето лице вземане, което е признато от самото трето лице в попълнена по образец декларация. По аргумент от чл. 230, ал. 2 предл. 1 от ДОПК вземането е ликвидно и изискуемо като признато пред публичния изпълнител. Декларацията попълнена по образец за ликвидните и изискуеми задължения към доставчиците има такъв ефект - признаване на задължението пред публичния изпълнител.

 

С връчване на запорното съобщение се цели да се уведоми длъжникът, третото лице и банката за наложения запор върху вземането което длъжникът по публичното задължение има към третото лице. В чл. 206, ал. 2 от ДОПК се забранява плащане на това вземане от страна на третото лице към длъжника на държавата. Ако третото лице плати към длъжника след налагане на запора, то се приема че това плащане е недействително по отношение на държавата. В този случай третото задължено лице отговаря солидарно за вземането с длъжника.

 

При принудителното изпълнение по реда на чл. 230 от ДОПК третото задължено лице е длъжно да внесе дължимата сума по сметката на публичния изпълнител в тридневен срок от получаване на нареждането за изпълнение.

 

Възможно е публичният изпълнител да предпочете да извърши действия по принудително изпълнение без да преминава през обезпечителните мерки ,какъвто е запора върху сметката. Когато вземането е ликвидно и изискуемо, а то е такова, когато е признато пред публичния изпълнител/ подадената декларация/ може направо да се извършат действията по чл. 230, ал. 4 от ДОПК.

 

При налагане на запор като обезпечителна мярка и/или принудително изпълнение върху вземания от трети лица на практика се стига до възстановяване на данъчния кредит на третото лице и впоследствие внасяне на част от този кредит в сметката на публичния изпълнител.

 

Получава се ефектът на прихващането, но не е налице такова, тъй като очевидно не са налице основанията за извършване на прихващането. Касае се до извършване на действия по събиране на задължения от длъжници по публични задължения, които имат от своя страна несъбрани вземания по търговски сделки.

 

Изпълнението върху вземания на длъжника от трети лица е способ, който се прилага и по реда на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), като в глава четиридесет и пета е регламентиран редът за извършване на изпълнителни действия върху вземания на длъжника.