БРОЙ 218, Септември 2025 г.

Някой особености на счетоводното третиране на дяловете на дружеството с променлив капитал

Дружество с променлив капитал

Някой особености на счетоводното третиране на дяловете на дружеството с променлив капитал

Георги Николов, д-р по икономика, д.е.с., регистриран одитор

Актуално към 01.09.2025 г.

Въведение

От края на 2024 г. у нас вече може да се учредява напълно нов вид търговско дружество - „Дружество с променлив капитал“ („ДПК“).

Това стана възможно благодарение на приетите изменения и допълнения на Търговския закон (ТЗ), обнародвани още на 01.08.2023 г.[1], но условията за прилагането на които реално се изпълниха на 15.12.2024 г.[2]

Два дни по-късно у нас вече беше регистрирано първото дружество от новата правно-организационна форма, а за първото полугодие на 2025 г. вече са учредени 295 дружества с променлив капитал[3].

Целта на тази значима реформа в областта на дружеството право у нас е „да се създаде по-голяма гъвкавост и достъпност при създаването и управлението на иновативните и ориентирани към бърз растеж малки компании, без да им се създават допълнителни административни пречки, което ще ги направи привлекателни за привличане на инвестиции“ (Мотиви към проект на Закон за изменение и допълнение на Търговския закон – „Мотивите“).

Обективната необходимост от възникването на ДПК се обуславя от специфичните потребности на т.нар. стартъп (start-up) компании[4].

В Мотивите се обяснява, че „действащата нормативна уредба на търговските дружества в България не може да отговори на спецификите, свързани с дейността на иновативните и ориентирани към растеж стартъп компании“.

Затова ДПК е замислено като своеобразен хибрид между дружеството с ограничена отговорност (ООД) и акционерното дружество (АД), като „в правния му режим са заимствани най-подходящите за стартъп компаниите елементи от уредбата на АД и ООД“.

За законодателното уреждане на въпросите за вътрешните отношения между съдружниците в ДПК, както и за структурата, дейността и компетентността на органите на управление на дружеството, е възприет подход за осигуряване на максимална свобода на договаряне, като в по-голямата си част правната уредба се състои от диспозитивни правни норми, от които съдружниците могат свободно да се отклоняват.

Този либерален подход с широко диспозитивно начало е оправдан и не крие сериозни рискове, тъй като дружественият договор на ДПК подлежи на обявяване в Търговския регистър и всички заинтересовани лица при необходимост биха могли да се запознаят с конкретно постигнатите договорки между съдружниците.

В същото време предоставената голяма свобода на съдружниците при уреждане на отношенията помежду им може да породи неочакван счетоводен проблем.

Същината на проблема се свежда до подходящата счетоводна класификация на дяловете в ДПК като пасив или като собствен капитал и произтичащия от нея коренно различен модел на финансово отчитане.

С други думи, въпреки че дяловете на съдружниците в ДПК несъмнено формират част от капитала на ДПК в търговско-правния смисъл на понятието, това не означава непременно, че те трябва счетоводно да се представят и отчитат като собствен капитал.

Целта на статията е да се очертаят някои елементи от правната природа на ДПК, които биха могли да повлияят върху счетоводната класификация на дружествените дялове.

По този начин е направен опит да се подпомогне вземането на информирани решения за тези елементи от съдържанието дружествения договор, които биха могли да доведат до неочакван счетоводен резултат.

Статията е условно разделна в три части, които ще бъдат публикувани в три последователни броя на списанието:

В първата част е изведен основният счетоводен проблем през призмата на правата на съдружниците в ДПК.
Във втората част се разглеждат условията, на които трябва да отговарят дяловете в ДПК, за да могат да бъдат класифицирани като собствен капитал.
В третата част е илюстриран ефектът на различните съчетания от уговорки между съдружниците върху счетоводната класификация на дяловете в ДПК.

Част I

1. Щрихи от правната уредба на ДПК

1.1. Общи положения

В Мотивите към законопроекта за изменение и допълнение на Търговския закон се твърди, че с въвеждането на ДПК се модернизира нормативната база в областта на действащото дружествено право в България и се създава необходимата правна рамка, която да отговори на специфичните нужди на иновативните стартъп компании.

Действително в началната фаза от развитието си стартъп компаниите обикновено не разполагат със собствени финансови ресурси и нямат лесен достъп до банково финансиране. Затова се налага те да разчитат предимно на рисков капитал, чиито източници най-често са индивидуални инвеститори и фондове за рисково инвестиране.

В страните с развити пазари за рисков капитал с времето са се наложили редица практики, които са типични за рисковото инвестиране.

Голяма част от тези практики са намерили заслужено място в законовата уредба на ДПК:

посредством възприетия подход на максимална свобода на уреждане на вътрешните отношенията между дружеството и съдружниците, както и
чрез въвеждането на непознати за нашето право модерни правни институти, чиято цел е да се постигне разумен баланс между интересите на инвеститорите и стабилността на самото дружество.

Целта на тази част от изложението е да се очертаят някои особености на правната уредба на ДПК, които имат отношение към счетоводното третиране на дружествените дялове от гледна точка на издателя.

Акцентът е поставен върху правата на съдружниците, тъй като именно те имат водеща роля за счетоводната класификация на дяловете в ДПК като пасив или като собствен капитал.

ДПК е корпоративно юридическо лице, което заема междинно положение в общоприетата класификация на търговските дружества на персонални и капиталови (чл. 64, ал. 3).

При ДПК от една страна е избегната типичната за персоналните дружества лична и неограничена отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството като средство за гарантиране на интересите на кредиторите. В същото време не е предвидено изискване за поддържане на определен минимален размер на капитала като общо обезпечение на задълженията на дружеството[5].

Най-характерната особеност на ДПК (както подсказва името му) е променливият капитал. Капиталът на ДПК:

не е устойчива величина и лесно може да се променя;
не подлежи на вписване в Търговския регистър (чл. 260д, ал.1) и
не се отразява в дружествения договор (чл. 260в, ал.1).

Стойностният размерът на капитала на ДПК се установява веднъж годишно при приключване на финансовата година с решение на общото събрание, свикано за разглеждане на годишния финансов отчет (чл. 260д, ал. 1, изр. 2)[6]. Разбира се, няма пречка размерът на капитала да се установява по-често.

Тук е подходящо да се открои една съществена разлика в значението на термина „капитал“ при употребата му в търговското право и в счетоводството.

Търговският закон у нас не съдържа легално определение за капитал. Изхождайки от вложения в понятието смисъл, в правната доктрина се достига до извода, че капиталът на търговско дружество има характер на „основен капитал“, който изразява единствено номиналната парична сума на вноските на съдружниците.

С други думи, в търговското право понятието „капитал“ се използва в тесен смисъл, като значението му се ограничава до обозначаването на една относително константна парична величина, която е стойностно равна на аритметичния сбор от направените дялови вноски.

Счетоводното разбиране за собствен капитал е по-широко.

В счетоводната теория собственият капитал е динамична величина, която представлява парично изражение на нетните активи на дружеството към определен момент.

В Търговския закон счетоводната концепция за собствен капитал се обозначава с остарялото понятие „чиста стойност на имуществото“, което е дефинирано в чл. 247а като „разлика между стойността на правата и задълженията на дружеството съгласно баланса му“[7].

Следователно, тъждественост между капитала на дадено търговско дружество в търговско-правния и в счетоводния смисъл на понятието може да се търси единствено към момента на създаването му. По-скоро може да се прави паралел между търговско-правната концепция за „чиста стойност на имуществото“ на дадено търговско дружество и счетоводното разбиране за „собствен капитал“ на отчетната единица.

Капиталът на ДПК (в търговско-правното на понятието) е разпределен в дялове (чл. 260д, ал. 2), като номиналната стойност на всеки дял съответства на размера на вноската, която даден съдружник е направил при поемане на дела (чл. 260д, ал. 4).

Дяловата вноска стои в основата на т. нар. „дружествен дял“ – правен термин, с който се обозначава комплексното членственото правоотношение[8]. При ДПК членственото правоотношение се установява с „удостоверение за участие“, което не е ценна книга, а частен удостоверителен документ, издаван от дружеството (чл. 260е, ал. 6).

Дружественият дял изразява участието на съдружника в ДПК като съвкупност от членствени права и задължения.

Правата, които дружественият дял осигурява, са съразмерни с номиналната стойност на дяловата вноска на съдружника, освен ако е уговорено друго в дружествения договор (чл. 260е, ал.1).

Това означава, че е напълно възможно правата на даден съдружник в ДПК да не са пропорционални на притежавания от съдружника дял от капитала на дружеството.

Тази възможност е важна за стартъп компаниите, тъй като ключовият фактор за успех в ранните фази от развитието им често не е финансов. Обикновено по-важни са нематериалните ресурси - формиране на иновативна концепция, разработване на оригинално технологично решение, изграждане на подходящ екип, натрупване на ноу-хау, поемане на значителен предприемачески риск и др. Затова правата и задълженията на съдружниците в стартъп компаниите поначало не се структурират като строго производни на инвестираните финансови средства, а се определят по начин, чрез който да се постигне баланс между капиталовия принос и личното участие на съдружниците в дружествените дела.

1.2. Права на съдружниците в ДПК

1.2.1. Законови права

В ТЗ е уреден кратък и неизчерпателен списък на основните права и задължения на съдружниците в ДПК (чл. 260к, ал. 1 и ал. 2).

Тези права и задължения възникват по силата на закона и не е необходимо да бъдат изрично уговорени в дружествения договор.

Законовите права на съдружниците са три групи: имуществени, неимуществени и колективни.

Законът императивно урежда само две имуществени права на съдружниците - право на дивидент и право на ликвидационен дял.

Правото на дивидент е неотменимо и представлява условно вземане с предмет – част от печалбата на ДПК и размер - съобразно уговореното в дружествения договор.

Конкретното право на парично вземане възниква след взето решение на общото събрание на съдружниците за разпределение на печалбата на дружеството (чл. 260п, ал. 6) и се предпоставя от изпълнението на задължението на съдружника за вноска в капитала (чл. 260е, ал. 1, изр. 2).

Правото на ликвидационен дял е също условно, тъй като до прекратяване на дружеството то съществува само в латентно състояние.

Съдържанието на притезанието на съдружника при прекратяване на дружеството е парично вземане в размер на уговорената пропорционална част от чистото имуществото на дружеството, което остава след осребряване на активите на дружеството и погасяване на задълженията му.

Законовите неимуществени права на съдружниците в ДПК са право на участие в управлението на дружеството, право на глас в общото събрание, право на информация за хода на дружествените дела и право за преглед на книжата на дружеството.

Колективните права в ДПК са уредени в интерес на малцинствените съдружници. Такива са правото за свикване на общото събрание (чл. 260с), правото да се иска назначаване или освобождаване на ликвидатор (чл. 266, ал. 4) и правото да се прекрати дружеството (чл. 260я, ал. 1, т. 2).

Освен посочените законови права е осигурена широка свобода на съдружниците да разширяват или ограничават съдържанието на правата и задълженията си към дружеството, както да уговарят допълнителни права и задължения (чл. 260к, ал. 1, изр. 2).

Дружествените дялове с еднакви права и задължения образуват отделен клас (чл. 260в, ал. 1, т. 4). Принципът за равно третиране на съдружниците повелява дружествените дялове от един и същи клас да бъдат с еднакво съдържание (чл. 260е, ал. 2).

1.2.2. Допълнителни и особени права

Някои от допълнителните права, които съдружниците могат са уговорят в дружествения договор, са изрично упоменати в ТЗ.

На първо място това са т. нар. привилегии, които могат да имат както имуществен, така и неимуществен характер (чл. 260е, ал. 3 и ал. 4):

Имуществени привилегии:

- право на гарантиран или допълнителен дивидент;

- право на гарантиран или допълнителен ликвидационен дял;

- право на обратно изкупуване на дружествените дялове.

Неимуществени привилегии:

- право на повече от един глас в общото събрание на съдружниците;

- привилегии при упражняване на правото на глас;

- право на вето при приемането на решения от общото събрание.

На второ място могат да се посочат т.нар. предимствени права (“preemptive rights”)

Чрез тези права се осигурява възможност за предпочително изкупуване на предлагани за продажба дружествени дялове (чл. 260и, ал. 2).

Предимствените права могат да имат за адресат както самото дружество, така и останалите съдружници.

Предимствените права с адресат дружеството се упражняват при издаване на нови дялове. Предназначението им е да предпазят съдружниците от „разводняване“ („обезценяване“) на дяловото им участие в капитала, тъй като с издаването на новите дялове може да настъпи промяна на относителното съотношение на членствените права на съдружниците (т. нар. „dilution“).

Предимствените права с адресат останалите съдружници имат за цел да ограничат свободата на прехвърляне на дружествените дялове[9]. В практиката този вид предимствени права най-често се конструират под формата на „право на първи отказ“ (right of first refusal). Правото на първи отказ се изразява в насрещното задължение на съдружник, който е решил да се разпореди с дяловете си, най-напред да ги предложи на останалите съдружници.

Докато разгледаните дотук привилегии и предимствени права съществуват под една или друга форма в действащото ни търговско право, в законовата уредба на ДПК за пръв път се появяват модерни правни институти, които регламентират особени права на съдружниците – право на привличане и право на присъединяване (чл. 260и, ал. 2).

Правото на привличане („drag-along“) е право на мажоритарния съдружник да изиска от останалите съдружници да продадат дяловото си участие на същия купувач, по същата цена и при същите условия като него. По този начин се предотвратява възможността малцинствен съдружник да осуети бъдеща бизнескомбинация, както и рискът потенциалният придобиващ да трябва да толерира малцинствено участие в капитала на придобиваното дружество. В същото време правото на привличане може да облагодетелства и малцинствените съдружници, тъй така те биха могли да получат същата цена за дяловете си като мажоритарния съдружник, въпреки че цената, която мажоритарният съдружник договаря, обичайно включва премия за прехвърляне на контрола.

Правото на присъединяване (tag-along) е близко по характер и по своята същност вменява на мажоритарния собственик задължение да уговаря с потенциални купувачи прехвърлянето на малцинственото участие при същите условия и срокове, като на контролния пакет от дялове.

1.2.3. Право на напускане

Накрая, но не на последно място, задължително трябва да се посочи правото на съдружник по своя воля да напусне ДПК.

Правото на напускане на съдружник е проявление на принципа на автономията на волята, който е залегнал в дружествено ни право. След като съдружникът доброволно придобива дялово участие в дружеството, той би следвало да може по своя воля да прекрати членството си в него.

Поначало правото на напускане на съдружниците е призвано да компенсира законовите ограничение за свободно разпореждане с дружествените дялове, които са типични за персоналните дружества, дружествата с ограничена отговорност, гражданските дружества и кооперациите.

Целта е да се осигури механизъм за „осребряване“ на дружествения дял като алтернатива на органичните транслативните сделки. След като съдружникът не може да прехвърли дела си свободно, то той трябва да разполага с друга правна възможност за прекратяване на участието си в дружеството.

Прехвърлянето на дружествени дялове в ДПК обаче поначало се извършва свободно (чл. 260з, ал. 2).

Въпреки това в ТЗ изрично е регламентирано правото на съдружник в ДПК да прекрати участието си в дружеството с едностранно волеизявление чл. 260м, ал. 1, т. 5).

Това законодателно решение може да се аргументира с наличието на определени персоналните елементи в ДПК - задължението на съдружниците да изпълняват решенията на общото събрание и да оказват съдействие за осъществяване на дейността на дружеството (чл. 260к., ал. 2). Тези персонални елементи предполагат разбирателство между съдружниците. Лишаването на съдружник, който желае да прекрати участието си в ДПК, но не може да намери купувач на своя дял, от алтернативен способ за напускане на дружеството, би могло да доведе до влошаване на отношенията между съдружниците, което от своя страна може да навреди на дейността на дружеството.

Съгласно чл. 260м, ал. 1, т. 5 участието на съдружника се прекратява „при напускане на съдружник при условия и ред, определени в дружествения договор“.

Възлов въпрос при тълкуването на тази разпоредба е дали в дружествения договор съдружниците могат напълно да изключат възможността за едностранно прекратяване на членството в ДПК.

Отговорът на този въпрос би следвало да е отрицателен.

От граматическото тълкуване на нормата може да се направи изводът, че законодателят императивно регламентира правото на напускане на съдружник, като дава свобода на съдружниците в дружествения договор да определят единствено условията и реда за упражняване на това право.

В тази връзка съдружниците могат да предвидят различни елементи на фактическия състав на упражняване на правото на напускане на ДПК, в т.ч.:

дали е необходимо предизвестие, или правните последици от прекратяването на членството настъпват незабавно чрез отправяне на едностранно уведомление за напускане на дружеството;
уговорка за срока на предизвестието, ако такъв е предвиден;
изисквания за форма на волеизявлението (предизвестието или уведомлението за напускане) – устна, обикновена писмена форма или писмена форма с нотариална заверка на подписите;
адресат на отправеното волеизявлението – самото дружеството като насрещна страна по правоотношението; дружеството и всички членове на управителния съвет; дружеството и някои или всички други съдружници и др.
начин на връчване на предизвестието / уведомлението – лично, по пощата, с куриер, задължително по електронен път и др.
уговорка за задължително мотивиране на волеизявлението и др.

Допълнително уговорените елементи от фактическия състав на прекратяването не трябва прекомерно да затрудняват упражняването на правото на напускане. Всяка уговорка в дружествения договор, която води до обективна невъзможност за упражняване на правото на напускане, може впоследствие да бъде обявена за нищожна.

При на упражняване на това право за съдружника възниква вземане за паричната равностойност на дружествения му дял (чл. 260м, ал. 3).

Законът уточнява, че стойността на дружествения дял трябва да се определи към момента на прекратяване на участието на съдружника, но в същото време дава възможност на съдружниците да се отклонят от това правило чрез изрична уговорка в дружествения договор и да определят друг по-подходящ момент – например, края на месеца, през който е настъпило прекратяването (както е при ООД), края на преходния месец, края на предходната финансова година и т.н.

Освен това съдружниците в ДПК биха могли да уговорят способ за изчисляване на паричната равностойност на дела на напускащия съдружник – по балансова стойност на активите и пасивите на дружеството (както е при ООД), по тяхната пазарна / справедлива стойност или по друг метод.

1.3. Придобиване на собствени дружествени дялове

Инвестиционният характер на ДПК предпоставя възможността за придобиване на собствени дружествени дялове (чл. 260з, ал. 5).

Тази особеност, макар несвързана пряко с правата на съдружниците, има важно значение за разглежданата проблематика.

Правната уредба на придобиването на собствени дружествени дялове от ДПК е по-лаконична от тази на акционерното дружество, а правилата за придобиване на собствените дялове са значително по-облекчени. Законът не урежда нито конкретни основания за придобиване на собствените дялове, нито условията или реда за придобиването им[10].

Изрично са уредени само две хипотези, при които дружеството може по своя инициатива принудително да придобие дялове от съдружниците без съгласието им, но само ако това е предвидено в дружествения договор (т. нар. права на принудително придобиване - squeeze-out rights).

За реализиране на първата хипотеза е необходимо решение на общото събрание, с което даден съдружник се задължава да прехвърли своите дружествени дялове. Ако съдружникът откаже, дяловете му могат да бъдат принудително изкупени от самото дружеството при определени в дружествения договор условия (чл. 260и, ал. 3).

Втората хипотеза касае случаите на промяна на контрола юридическо лице – съдружник. Ако е предвидено в дружествения договор, при промяна на контрола на съдружник общото събрание може да вземе решение съдружникът да бъде изключен, като дружеството придобие дяловете му (чл. 260и, ал. 4).

Възможността за обратно придобиване на дялове открива широки възможности пред ДПК за оптимиране на капиталовата си структура.

В новата законова уредба няма пречка ДПК свободно да издава дялове, които подлежат на задължително обратно изкупване (mandatorily redeemable shares). Този вид дялове, присъщи на държавите от англо-саксонския правен кръг, по същността си представляват особена форма на кредитиране на дружеството, макар да са завоалирани под правната форма на дялово участие в капитала.

Близки по съдържание са дяловете с право на връщане (puttable shares). При тях в полза на съдружника е уговорено допълнително право (с характер на пут-опция), при упражняване на което дружеството е принудено да ги изкупи обратно, като изплати на съдружника предварително договорената им парична равностойност.

Третата възможност е ДПК да издава дялове с право на обратно изкупуване (callable shares). При тях правото за обратно изкупуване (с характер на кол-опция) е договорено в полза на дружеството. Тези дялове се различават от споменатите по-горе дялове с права за принудително придобиване (squeeze-out rights) по това, че правото на дружеството да изкупи обратно дяловете не се поставено в зависимост от изпълнението на конкретен фактически състав, а може да бъде свободно упражнено.

Институтът на придобиване на собствени дялове и свързаната с него възможност за емитиране на различни класове привилегировани дялове осигуряват голяма степен на гъвкавост при набирането на средства, но в същото време крият някои финансови рискове.

Рисковете се пораждат от обстоятелството, че обратното придобиване поначало е възмездно. Това означава, че при придобиването на собствени дялове от дружеството изтичат икономически ресурси. Това от една страна накърнява интересите на кредиторите, а от друга – влошава ликвидността и платежоспособността на дружеството.

2. Формулировка на основния счетоводен проблем

2.1. Постановка по въпроса

Дяловете на съдружниците в ДПК недвусмислено се разглеждат като част от капитала на дружеството в търговско-правния смисъл на понятието (чл. 260д, ал. 2).

Това обаче не означава непременно, че за счетоводни цели те задължително трябва да бъдат отчетени и представени като собствен капитал.

В унисон с принципа за предимство на съдържанието пред формата (ЗСч, чл. 26, ал. 1, т. 8), икономическите характеристики на даден финансов инструмент, а не правната му форма, определят подходящата му класификация за счетоводни цели.

Затова е напълно възможно някои финансови инструменти (източници на финансиране) да приемат правната форма на капитал, но по същността си да представляват финансови пасиви (задължения).

В счетоводната теория собственият капитал се дефинира като остатъчен дял от активите на предприятието след приспадане на всички негови пасиви[11].

Това определение има само формално значение - на практика като собствен капитал се третират тези източници на финансиране, които не отговарят на дефиницията за финансов пасив[12].

С други думи, класификацията на източниците на финансиране на предприятието за счетоводни цели е изцяло подчинена на съдържателната дефиниция на понятието пасив – т.е. ако даден финансов инструмент не отговаря на определението за пасив от гледна точка на издателя, то инструментът следва да се класифицира и отчита като собствен капитал[13].

Финансовите пасиви от своя страна се дефинират като договорни задължения за предоставяне на парични суми или финансов актив на друго предприятие (МСС 32, пар. 11; СС 32, т. 1).

В този контекст е от първостепенна важност да се анализира въпросът дали и при какви условия дяловете в ДПК пораждат парично задължение за дружеството-издател (т. 2.3 от изложението).

Ако в хода на анализа се установи, че ДПК е поело парично задължение към притежателите на някои от емитираните от дружеството класове дялове, е много вероятно тези дялове да трябва да бъдат счетоводно отчетени и представени като финансови пасиви (като задължения).

Въпреки това е възможно някои от тези дялове, които иначе отговарят на счетоводната дефиниция за финансов пасив, да се класифицирани като собствен капитал за счетоводни цели, но само но при наличието на много ограничени обстоятелства (на тях е посветена втората част на статията).

2.2. Прилагане на Националните счетоводни стандарти (НСС)

В НСС не се съдържат конкретни правила за класификация на източниците на финансиране на предприятието като собствен капитал или като задължения.

Единствено в изискванията към съдържанието на отделните статии на счетоводния баланс в СС № 1 - Представяне на финансови отчети се съдържа едно бегло пояснение (т. 16.22):

„В статия "Записан капитал" се посочват и вноските на собствениците (съдружниците) съгласно дружествения договор, независимо от това дали са изцяло внесени по отношение на предприятията, за които няма изискване за вписване на капитала в търговския регистър.“

Това пояснение е с изцяло технически характер и по никакъв начин не променя цялостния подход за класификация и счетоводно третиране на източниците на финансиране на предприятието.

Напротив, липсата на изключения от счетоводната дефиниция за финансов пасив в НСС поставя под съмнение въпросът дали прилагащите НСС предприятия биха могли да се възползват от предвидените в МСС изключения от основното правило.

Отговорът на този въпрос е по-скоро положителен и може да се аргументира с нормите на т. 3.2, б. „б“ и на т. 25.2, б „б“ от СС 1, позволяващи прилагането по аналогия на изискванията на МСС за нерешените в НСС въпроси.

Затова по-нататък в изложението проблематиката се разглежда изцяло през призмата на изискванията на МСС, но направените изводи би следвало да напълно валидни и за предприятията, прилагащи НСС.

2.3. По въпроса за наличие на парично задължение

Най-важното съображение при счетоводното разграничение между собствен капитал и пасиви е наличието на договорно задължение за предприятието да прехвърли парични средства (или друг финансов актив) на притежателя на съответния финансов инструмент, което задължение предприятието не може да избегне[14].

Договорното задължение за прехвърляне на парични средства се обуславя от наличието на облигационно правоотношение, по което:

съдружниците в ДПК са кредитори и разполагат с притезателно[15] и относително[16] субективно право на вземане за определена или определяема парична сума, а
дружеството е длъжник и е обвързано спрямо кредиторите с корелативно задължение за заплащане на дължимата паричната сума.

Счетоводните стандарти обаче отиват една стъпка по-далеч, като отъждествяват наличието на паричното задължение с лисата безусловно право да се избегне прехвърлянето на парични средства за уреждане на задължението (МСС 32, пар. 19).

С тази едва забележима разлика във формулировката („наличие на парично задължение“ срещу „ липса на безусловно право да се избегне плащане“) на практика се разширява кръгът от финансови инструменти, които за счетоводни цели би следвало да се третират като финансови пасиви.

Така в категорията на финансовите пасиви попадат и условните парични задължения, които биха станало дължими едва при настъпване или ненастъпване на несигурни бъдещи събития, които са извън контрола както на предприятието, така и на съдружниците (МСС, 32, пар. 25). Няма да е налице парично задължение за предприятието единствено в случаите, при които несигурното бъдещо събитие е под контрола на предприятието.

2.4. Фактори, пораждащи парично задължение за ДПК

Тъй задължението на дружеството да извърши парично плащане кореспондира с правото на съдружниците да получат плащане от дружеството (т.нар. синалагматичен характер на правоотношението), като отправна точка за счетоводната класификация на дяловете в ДПК могат да послужат имуществени права на съдружниците в дружеството.

Неимуществените, колективните и особените права с неимуществен характер на съдружниците от своя страна имат значение за счетоводното третиране на дяловете в ДПК при прилагане на специфичното изключение за инструментите с право на връщане, което се разглежда във втората част на статията.

2.4.1. Право на дивидент

Подобно на останалите капиталови търговски дружества, за възникване на конкретно право на вземане за дивидент е необходимо решение на общото събрание на съдружниците.

В тази връзка основателно възниква въпросът дали съществува настоящо парично задължение за дружеството, когато изплащането на дивиденти е по волята на съдружниците (т.е. на притежателите на капиталовите инструменти на дружеството), а не самото дружество чрез решенията на ръководството му.

Действително съдружниците в ДПК чрез участието им в общото събрание могат да задължат дружеството да разпредели дивидент, независимо че волята на самото дружество (формирана и изразена чрез решенията на управителния му орган) може да различна.

В счетоводните стандарти липсва конкретика по въпроса дали решенията на собствениците на дружеството могат се разглеждат като решения на самото дружество[17].

В професионалната и в научната литература обаче се е утвърдила тезата за различно третиране на индивидуалните и на колективните права на съдружниците:

Колективните права се възприемат като част от процеса на корпоративно управление на дружеството и не пораждат задължения за дружеството преди съответното колективно решение да бъде официално прието.
От друга страна, собствениците трябва да се разглеждат като отделни от дружеството и независими лица, когато вземат индивидуални решения в качеството им на притежатели на конкретни капиталови инструменти. Например, упражняване на уговорена в полза на съдружника привилегия за обратно изкупуване на дружествения му дял би било в резултат на индивидуално решение на съдружника, което няма връзка с корпоративното управление.

От този зрителен ъгъл правото на дивидент не поражда парично задължение за дружеството до момента, в който не се вземе решение за разпределение на печалбата, тъй като преценката за разпределение на печалбата е на общото събрание на съдружниците като върховен управителен орган на дружеството, а не на отделните съдружници в качеството им на притежатели на капиталови инструменти, емитирани от дружеството.

Тъй като разпределението на парични средства под формата дивидент към съдружниците е у нас е по преценка на дружеството, правото на дивидент на собствениците на дялове в ДПК не поражда финансов пасив за дружеството (МСС 32, пар. 17).

Не стои така въпросът, ако притежателите на някои класове дялове имат право на гарантиран дивидент съобразно предвидената възможност в чл. 260е, ал. 3 от ТЗ.

В този случай съдружниците имат безусловно право на вземане от дружеството (макар маскирано под формата на дивидент), изразяващо се в правото им да получат парични средства от дружеството в предварително определен размер. Кореспондиращото задължение на дружеството да изплатигарантирания размер на дивидентите превръща този клас дялове във финансов пасив.

Класификацията на дяловете с привилегия за гарантирани дивиденти като финансов пасив не се влияе нито от размера на неразпределената печалба или на резервите на дружеството, нито от очакванията на дружеството за бъдеща печалба, нито от способността на дружеството да оказва определено влияние върху размера на печалбата си (МСС 32, пар. НП26).

Уместността на класификацията на привилегированите дялове с право на гарантиран дивидент като финансов пасив ясно проличава при сравнението им с безсрочните облигации, които недвусмислено се класифицират и отчитат като пасив.

2.4.2. Право на ликвидационен дял

Правото на ликвидационен дял се реализира единствено в хода на производство по ликвидация, а решението за прекратяване на дружеството и откриване на производство по ликвидация е от компетентността на общото събрание на съдружниците (ТЗ, чл. 260п, т. 3 и чл. 260я, ал. 1, т. 2).

Следователно, по аналогия с на правото на дивидент, правото на ликвидационен дял не поражда пасив за дружеството, тъй като потенциалното решение за прекратяване на дружеството е в прерогатива на неговите управляващи ограни.

При правото на гарантиран ликвидационен дял (ТЗ, чл. 260е, ал. 3) е налице една особеност.

Различно от правото на гарантиран дивидент, за правото на гарантиран ликвидационен дял е предвидено специално изключение, според което не са финансови пасиви тези финансови инструменти, които пораждат задължение за заплащане на парични средства единствено в случай на ликвидация на дружеството (МСС 32, пар. 25, б. „б“).

Това изключение е въведено за постигане на съответствие с принципа за действащо предприятие, който у нас е регламентиран в чл. 26, ал. 1, т. 1 от ЗСч. (МСС 32, пар. ОЗ18).

Позовавайки се на това изключение, правото на гарантиран ликвидационен дял няма отношение към счетоводната класификация на дяловете в ДПК.

2.4.3. Право на обратно изкупуване

Привилегированите дялове, които подлежат на задължително обратно изкупуване по определена цена на определена бъдеща дата (mandatorily redeemable shares), би следвало категорично да се класифицират и отчитат като финансови пасиви.

Още с издаването им дружеството поема безусловно задължение на падежа да заплати на привилегирования съдружник договорената цена на обратно изкупуване. Ако е уговорено тези дялове да са без право глас (както се допуска от ТЗ, чл. 260е, ал. 4), правата по тях са идентични с правата по класически облигационен заем.

Ако обратното изкупуване на дяловете не е задължително, а е уговорено само като възможност, определящият фактор за счетоводната класификация на дяловете в ДПК е в чия полза е уговорено правото.

При дяловете с право на връщане (puttable shares) правото на обратно изкупуване е уговорено в полза на съдружника. Договорното задължение, обусловено от упражняването на правото на обратно изкупуване, е финансов пасив за дружеството, тъй като то няма безусловно право да избегне задължението си за заплащане на договорената цена на обратно изкупуване (МСС 32, пар. 19, б. „б“).

Потенциалната неспособност на дружеството да изпълни това свое задължение, независимо дали поради липсата на свободни парични средства, законови ограничения или недостатъчни печалби или резерви, не променя класификацията на дяловете като пасив (МСС 32, пар. НП25, изр. 4).

Обратно, опцията на дружеството да изкупи обратно дяловете с право на обратно изкупуване (callable shares) не отговаря на дефиницията за финансов пасив, защото дружеството няма настоящо задължение да прехвърли финансови активи на съдружниците. При равни други условия тези дялове би следвало счетоводно да се третират като собствен капитал.

Задължение по тези дялове обаче може да възникне, когато дружеството реши да упражни правото си на обратно изкупуване и уведоми за това съдружниците по надлежния ред. Тогава сумата на обратно изкупуване на дяловете трябва да се прекласифицира от собствен капитал във финансов пасив (МСС 32, пар. НП25, изр. 7).

Накрая, ако е уговорено дяловете да бъдат обратно изкупени при настъпване на несигурно бъдещо събитие, което е извън контрола на дружеството и на съдружниците, подлежащите на обратно придобиване дялове следва да се класифицират като финансов пасив (МСС 32, пар. 25). Такива събития например са промяна в борсов индекс, индекс на потребителските цени, лихвен процент, нови изисквания за данъчното облагане, постигане на определена целева стойност на финансови показатели на дружеството и др.

2.4.4. Напускане на съдружник

При напускане на дружеството съдружникът придобива право на парично вземане за равностойността на дружествения си дял, а за дружеството възниква корелативно задължение да заплати дела на напускащия съдружник.

В този смисъл законово гарантираното право на съдружника за напускане на ДПК с едностранно волеизявление поражда насрещно парично задължение за дружеството.

Така на практика се оказва, че всички дялове в ДПК съдържат своеобразно „право на връщане“, а както се посочи по-горе, дяловете с право на връщане отговарят на счетоводната дефиниция за финансов пасив.

Отчитането на всички дялове в ДПК като финансови пасиви безспорно би имало нелогични и противоречиви резултати.

Затова в МСС 32 е предвидено специално изключение, което допуска подобни инструменти с право на връщане да се класифицират и отчитат като собствен капитал, но само ако притежават определена съвкупност от характеристики и ако отговарят на редица условия.

На това изключение е посветена втората част от статията.

(следва)

[1] ДВ, бр. 66 от 01.08.2023 г.

[2] Съгласно § 107 (изм.) от ПЗР на ТЗ Агенцията по вписванията трябваше да осигури техническа възможност за прилагането на закона в тази му част в срок до 31 март 2025 г. От 15 декември 2024 г. такава възможност вече е осигурена.

[3] Търговски регистър и регистър на ЮЛНЦ: Статистика на новорегистрирани и пререгистрирани търговци и ЮЛНЦ - 01.01.2025 г. - 30.06.2025 г.

[4] Това са непублични компании, създадени от предприемачи и подпомогнати финансово с инвестиции от трети лица, чиято основна цел е създаването и разработването на иновативен продукт или услуга, създаващи потенциал за бърз растеж на тези компании. Крайната цел на съществуване на стартъп компаниите е или да бъдат продадени в своята цялост на друго лице, или да бъдат трансформирани в публични компании чрез предлагане на капиталовите им инструменти на регулираните финансови пазари.

[5] Гаранционната функция на капитала при капиталовите търговски дружества се проявява чрез задължението във всеки един момент дружеството да поддържа „чисто имущество“ (нетни активи) на стойност, която да не е по-ниска от стойността на капитала.

[6] Този особен механизъм е заимстван от чл. 4, т. 8 от Регламент (ЕО) 1435/2003 на Съвета от 22 юли 2003 година относно устава на Европейското кооперативно дружество (SCE)

[7] В глава шестнадесета от ТЗ, уреждаща преобразуването на търговки дружества, същият термин („чиста стойност на имуществото“) се дефинира като разлика в справедливата (а не балансовата) стойност на правата и на задълженията (чл. 262ф, ал. 2).

[8]Както при останалите търговски дружества, членственото правоотношение в ДПК възниква по два начина:
- на „оригинерно“ основание - когато дружественият дял не е принадлежал на друг съдружник или
- на „деривативно" основание - при правоприемство.

[9] При липса на друга уговорка, прехвърлянето на дружествен дял ДПК е свободно, независимо дали е в полза на съдружник, или на трето лице (чл. 260з, ал. 2)

[10] Все пак, за да се ограничат неблагоприятните последици за съдружниците и за кредиторите, е установен максимален праг за общата стойност на собствените дружествени дялове - 50 на сто от общата стойност на дяловете. Дружеството е длъжно да прехвърли в тригодишен срок притежаваните собствени дялове, които надхвърлят този размер. В противен случай те се обезсилват.

[11] Концептуална рамка за финансово отчитане по МСС, пар. 4.4; МСС 32 Финансови инструменти: представяне, пар. 11 // Национални счетоводни стандарти - Общи разпоредби; СС № 32 – Финансови инструменти, т. 1

[12] В съвременната счетоводната теория и в счетоводните стандарти понятията „актив“ и „пасив“ са единствените отчетни обекти, които са дефинирани самостоятелно и съдържателно. Всички останали елементи на финансовите отчети се определят или като промени в активите и пасивите на предприятието, или като разлика между тях.

[13] Причината за дефинирането на елементите на собствения капитал като своеобразни „не-пасиви“ е дълбоко теоретична и произтича от обстоятелството, че целта на финансовото отчитане с общо предназначение не е да покаже пазарната или справедлива стойност на отчитащото се предприятие като цяло.

Затова:

не всички икономически ресурси на предприятието се признават като актив (най-типичният пример е вътрешно-създадената репутация) и
не всички признати активи на предприятието се оценяват по текущата им пазарна стойност (напротив, това по-скоро е рядко изключение).

В тази връзка, за да се постигне равенство в счетоводния баланс, поне един елемент от пасива на баланса трябва да бъде дефиниран като остатъчна величина.

Съвсем естествено това не биха могли да са задълженията на предприятието, тъй като тяхната стойност поначало е или строго определена, или лесно определяема, и не зависи от стойността на икономическите ресурси на предприятието.

[14] Чрез възприетия разграничителен критерий се дава възможност на потребителите да оценят степента, в която предприятието:

разполага с необходимите ресурси за покриване на моментните си задълженията (т.е. неговата ликвидност),
е в състояние да покрива задълженията си в дългосрочен план, както на възможността предприятието лесно и без особени сътресения да получи допълнително финансиране (т.е. неговата платежоспособност).

[15] Призтезателното право дава възможност на носителя му да иска от насрещната страна по правоотношението да спазва определено поведение, а ако длъжникът не изпълни доброволно поетото от него задължение, титулярът на притезателното право може да го реализира по принудителен ред.

[16] Относителното субективно право възниква и се упражнява срещу конкретно (точно определенено) лице, което е задължено да извърши или да се въздържа от определено действие (за разлика от абсолютното субективно право с действие по отношение на всички правни субекти).

[17] Този въпрос е сведен на вниманието на КРМСФО още през 2010 година.

С Тълкувателно решение от м. март 2010 г. (IAS 32 Financial Instruments: Presentation - Shareholder discretion) Комитетът потвърждава, че въпросът действително не е регламентиран в МСС и че в практиката се срещат противоречиви тълкувания. Въпреки това КРМСФО решава да не добави този въпрос към дневния си ред, тъй като тогава се очакваше той да бъде разгледан в проекта на СМСС за отчитане на финансовите инструменти с характеристики на собствен капитал. Петнадесет години по-късно по този въпрос все още не е получил официалното си разяснение.