Счетоводно и данъчно третиране на договора за лизинг, в контекста на принципа предимство на съдържанието пред формата

Христо Досев, д.е.с., регистриран одитор

Актуално към 01.12.2023 г.

Напоследък се натъкваме на поредица от читателски въпроси, на които точно и ясно да се отговори:

дали наемател (лизингополучател) по оперативен (експлоатационен) лизинг има право да приспадне данъчен кредит, при положение че лизинговата вещ е лек автомобил по смисъла на § 1, т. 18 от Допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), както и

какви биха били счетоводните записвания при един такъв договор, който за целите на търговското споразумение между двете договарящи се страни е назован като „Оперативен лизинг“.

При излагане на конкретната фактическа обстановка обикновено питащият прилага действително лизингово споразумение, което е наименувано „Оперативен лизинг“ и което предполага, че отключва всички заключени врати към приложимото данъчно законодателство в областта на ДДС. Няма да е пресилено, ако кажем, че по отношение договорите за лизинг няма единно припокриване и идентичност с оглед прилагането на:

търговското законодателство (в лицето на Търговския закон (ТЗ) и Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)),

данъчно законодателство (предимно ДДС) и

националното счетоводно законодателство (в лицето на Закона са счетоводството и Националните счетоводни стандарти (НСС)).

Разбира се при някои конкретни хипотези бихме могли да имаме допирни точки, но изхождайки от това, че се работи с различни понятия, когато говорим за лизингов договор не трябва да го поставяме под един и същи знаменател от гледна точка на счетоводното отчитане, данъчно облагане и права и задължения, договорени по реда на търговското право.

Като понятие оперативният лизинг не съществува:

както в ТЗ,

така и в ЗДДС,

поради което един така наименуван договор не само, че не може да бъде еднозначно третиран за данъчни цели, но и остава пълна загадка за това, каква търговско-правна сделка е осъществена между двете договарящи се страни – лизингодател и лизингополучател.

Единствено в СС 17 – Лизинг се говори за оперативен лизинг, но са счетоводното представяне на сделките и събитията ще обърнем внимание по-долу в настоящата разработка.

Според нашето търговско законодателство, оперативният лизинг носи белезите най-общо на договор за наем по смисъла на чл. 228 – чл. 239 от ЗЗД. Тоест според нас ако от търговско-правна гледна следва да се сключи договор, който иска да покрие икономическото значение и смисъл на договора за оперативен лизинг, то същият следва просто и ясно да се озаглави като договор за наем, в който следва ясно и нееднозначно да се определи че:

С договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят - да му плати определена цена;

Наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета (освен ако не е уговорено друго);

Дребните поправки, отнасящи се до повреди, които се дължат на обикновено употребление на вещта са за сметка на наемателя;

Наемателят е длъжен да си служи с вещта за определеното в договора ползуване, а при липса на такова - съгласно предназначението й. Той е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването на вещта;

Наемателят е длъжен да върне вещта. Той дължи обезщетение за вредите, причинени през време на ползването от вещта, освен ако докаже, че те се дължат на причина, за която той не отговаря.

Също така според нас използването на чисто счетоводно понятие като оперативен лизинг в търговски взаимоотношения може да доведе до заблуждение на участниците в договора, което в крайна сметка да е свързано както с погрешно счетоводно отчитане, така и с неправилно данъчно третиране по реда на ЗДДС. В този смисъл ако трябва първоначално да отговорим на така зададения въпрос:

„Може ли да се приспадне данъчен кредит по договор за оперативен лизинг с предмет – лек автомобил?“,

нашият отговор по-скоро трябва да бъде “НЕ“, тъй като некоректното наименование на търговският договор сам по себе си не е достатъчен, за да се определят правата, задълженията и фактическите отношения, възникнали между лизингодател и лизингополучател по повод лизинговата вещ – лек автомобил.

Договорът за лизинг като търговско-правна сделка е регламентиран в Глава двадесет и трета на Част трета – Търговски сделки от ТЗ. Неговата същност и правно действие е изложено в чл. 342 – 347. Според изискванията на чл. 342, ал. 1 от ТЗ с договора за лизинг лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение.

За разлика от липсата на използване на понятието оперативен лизинг, именно тук, в чл. 342, ал. 2 от ТЗ се пояснява какво е това финансов лизинг по смисъла на търговското право, а именно договор, по силата на който:

лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия, определени от лизингополучателя, и

да му я предостави за ползване срещу възнаграждение.

Алинея 3 на цитираната правна норма добавя, че лизингополучателят може да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. Един от съществените белези на договора за финансов лизинг е обстоятелството, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта остава за лизингополучателят (чл. 343 от ТЗ). При договора за финансов лизинг лизингодателят е длъжен да прехвърли правата си срещу третото лице заедно с прехвърлянето на собствеността върху вещта (чл. 344, ал. 2 от ТЗ).

По своята същност договорът за лизинг по смисъла на ТЗ носи белезите на договора за наем по смисъла на ЗЗД. При това положение:

Лизингодателят има задълженията на наемодател съгласно чл. 230 от ЗЗД, респективно

Лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД, както и задължението да върне вещта след изтичане срока на договора.

Тоест от гледна точка на търговското право, договор за лизинг следва да се разглежда или като:

търговско-правна сделка за наем по смисъла на ЗЗД, или като

финансов лизинг, при който всички рискове от погиване или повреждане на вещта се носят от лизингополучателя (макар че той не е неин юридически собственик), като същевременно лизингополучателят може (но не е задължително) да придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му.

От гледна точка на правото на ЗДДС можем смело да заявим, че в неговия понятиен апарат не се използват понятия като оперативен лизинг и финансов лизинг[1]. За целите на данъчния закон договорите за лизинг се разглеждат като такива, при които:

1. В договора изрично е предвидено прехвърляне на правото на собственост върху стоката;

2. В договора е уговорена само опция за прехвърляне на собствеността върху стоката, но сборът от дължимите вноски по договора за лизинг, с изключение на лихвата по чл. 46, ал. 1, т. 1, е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето;

3. Всички останали, които не покриват изискванията на т. 1 и т. 2 по-горе и които за целите на ЗДДС се приемат като доставка на услуга с периодично или непрекъснато изпълнение, за които чл. 25, ал. 4 от ЗДДС изисква данъчното събитие за доставката да възниква на всяка дата, на която плащането е станало дължимо. При това положение ще възникват данъчни събития за всеки период, за който е уговорено плащане. Ако все пак за период по-дълъг от една година не е уговорено плащане ще се счита, че данъчното събитие настъпва в края на всяка календарна година, като за календарната година на прекратяване на доставките данъчното събитие настъпва на датата на прекратяване на доставките (чл. 25, ал. 5 от ЗДДС).

След като в конкретния случай разглеждаме лизингово споразумение (не го оприличаваме на финансов лизинг или на оперативен лизинг, тъй като както подчертахме по-горе ЗДДС не борави с подобни понятия) с предмет – лек автомобил по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС, правото на приспадане на данъчен кредит няма да е налице, когато имаме:

Придобит лек автомобил, и съответно придобиващият не използва лекия автомобил единствено за транспортни и охранителни услуги, таксиметрови превози, отдаване под наем, куриерски услуги или подготовка на водачи на моторни превозни средства, включително при последващата им продажба, както и когато лекият автомобил не е предназначен за препродажба като стоково-материални наличности;

Фактическо предоставяне на стока по договор за лизинг [2]по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС, при който изрично е предвидено прехвърляне на правото на собственост върху стоката. Забележете – ЗДДС не поставя изискването прехвърляне правото на собственост да е в полза на лизингополучателя, а само изисква да е налице клауза, която предвижда правото на собственост върху лизинговата вещ да бъде прехвърлено;

Фактическо предоставяне на стока по договор за лизинг по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС, при който е уговорена само опция за прехвърляне на собствеността върху стоката и сборът от дължимите вноски по договора за лизинг, с изключение на лихвата по чл. 46, ал. 1, т. 1, е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето.

Повод да напишем материала бе следният читателски въпрос, който представяме обобщено и без навлизане на подробности по него, а именно:

Пример:

Дружество сключва договор за оперативен лизинг за срок от 5 години с предмет – лек автомобил, който ще се ползва във връзка с дейността на дружеството. Уточнява се, че дейността на дружеството е такава, че ако лизингът е финансов, дружеството няма да има право да приспада данъчен кредит по договора. В договора не е предвидено прехвърляне правото на собственост в полза на предприятието, но едновременно с подписването му е договорено, че правото на собственост ще бъде придобито от трето (физическо) лице, което се счита за свързано лице с управителя и едноличния собственик на капитала на предприятието. При така конструирани изходни данни се поставя въпросът дали е налице промяна в данъчното третиране на правото за приспадане на данъчният кредит по реда на ЗДДС по конкретният договор за оперативен лизинг по смисъла на НСС и респективно как следва да бъдат осчетоводени дължимите лизингови вноски (първоначална, текущи и т.н.).

Решение:

При даване на отговор на подобно запитване няма как да не обърнем внимание на факта, че ако един договор е наименуван като оперативен лизинг, то той по никакъв начин не показва, че носи белезите на такъв за счетоводни цели.

От своя страна за целите на ЗДДС и правото на приспадане на данъчен кредит дали лизингът е наименуван финансов или оперативен също не може да се разглежда като критерий за правото на приспадане на данъчен кредит, предвид факта, че:

лизинговата вещ представлява лек автомобил по смисъла на § 1, т. 18 от ДР на ЗДДС и

предвид ограничителната разпоредба на чл. 70, ал. 1, т. 4 от ЗДДС за приспадане правото на данъчен кредит.

След като в договора за „оперативен лизинг“ изрично е посочено, че в края на срока на лизинговия договор правото на собственост ще бъде прехвърлено – в случая не на лизингополучателя, а в полза на трето лице, за което дори е договорена и конкретна цена, договорът за лизинг попада в хипотезата на 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС, при който изрично е предвидено прехвърляне на правото на собственост върху стоката. По точи начин договорът за лизинг, макар да е озаглавен оперативен лизинг, за целите на ЗДДС се смята за доставка на стока и след като стоката е лек автомобил за целите на ЗДДС и лизингополучателят не попада в изключенията на чл. 70, ал. 2 от данъчния закон, за лизингополучателя не възниква право на приспадане на данъчен кредит по издадените от лизингодателя фактури, включително и по отношение на стоките или услугите които са предназначени за поддръжката, ремонта, подобрението и експлоатацията на лекия автомобил, включително за резервни части, комплектовка, горивни и смазочни материали.

В действителност от правна гледна точка договорът за „оперативен лизинг“ може така да е „нагласен“, че прехвърляне правото на собственост да не е изрично регламентирано, а да е оставено само като опция дори и на 100% да се знае че тази опция ще бъде упражнена, тъй като нейната цена в значително по-ниска от справедливата стойност на автомобила в края на срока на лизинговия договор, още повече че лизинговата компания е дъщерно лизингово дружество на търговска банка в страната и със сигурност целта на лизингодателя не е да остава собственик на лекия автомобил, а да получи всички договорени лизингови плащания и дължимата лихва. При това положение, за да се счита лизинговият договор като доставка на стока за целите на ЗДДС по смисъла на чл. 6, ал. 2, т. 3 от данъчния закон, за който дружеството не би имало право да приспада данъчен кредит предвид фактическото използване на лекия автомобил, следва сборът от дължимите вноски по договора за лизинг, с изключение на лихвата по чл. 46, ал. 1, т. 1, да е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето. Имайки предвид че остатъчната (опционната) стойност, която е дължима при условие, че се реализира опцията за придобиване на собствеността, не се включва в сбора от дължимите вноски, доколкото същата няма характер на дължима вноска по договора, а следва да се разглежда като данъчна основа на последваща доставка на стока при самото прехвърляне на стоката след като опцията бъде упражнена, то договорът за лизинг може така да бъде сключен, че тази опция да има толкова висока стойност, че сборът от дължимите вноски по договора за лизинг (без лихвата и без стойността на опцията) да не е идентичен с пазарната цена на стоката към датата на предоставянето. По този начин няма да е налице състава на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС и съответно при равни други условия, лизингополучателят ще има право да приспада както данъчен кредит начисленият му ДДС както по лизинговият договор, така и по отношение експлоатацията на лекия автомобил.

Въпросът доколко от правна гледна точка прехвърлянето на правото на собственост от лизингодателя в полза на лизингополучателят или на трето лице е прикрито с опция на една значително по-висока стойност:

ще се приеме без проблем от органите по приходите или

ще се квалифицира като отклонение от данъчното облагане,

ние не се наемаме да коментираме. Със сигурност икономическият смисъл на подобен договор , наименуван „оперативен лизинг“ е лизингодателят да не остава собственик на лизинговата вещ и да се гарантира прехвърляне на това право на друго лице (лизингополучател или на трета страна).

Счетоводното отчитане на лизинговото споразумение, което е наименувано „Оперативен лизинг“ следва да бъде представено във финансовите отчети на лизингополучателя така, както изискват разпоредбите на приложимият за целта СС 17 – Лизинг.

Тук наименованието на договора по никакъв начин не предопределя неговото счетоводно отчитане. Дори напротив – избраната правна форма следва да бъде прецизирана и критично прочетена през призмата на счетоводните стандарти. От практиката сме се убедили, че при търговските правоотношения възприетата правната форма в която е облечена стопанската операция, следва да се разглежда обстойно, внимателно и в контекста на счетоводния принцип на предимство на икономическото съдържание пред правната форма. По този начин в съответствие със счетоводния принцип, регламентиран в чл. 26, ал. 1, т. 8 от Закона за счетоводството (ЗСч.) отчитащото се предприятие ще има възможност да постигне такова представяне, което да не съдържа грешки, неточности и отклонения от изискванията на счетоводното законодателство.

Съгласно принципните постановки, залегнали в СС 17, класификацията на лизинговите договори се основава на степента, до която рисковете и изгодите от собствеността на наетия актив са прехвърлени от лизингодателя на лизингополучателя. Когато говорим за рискове, трябва да разбираме възможните загуби от неизползване на актива, от неговото погиване или от понижаване на стойността на актива в следствие на технологично и морално остаряване, както и от износване на същия. Изгодите по принцип превъплъщават очакваната доходност от използването на актива по време на целият му икономически живот, т.е. през периода, в който се очаква активът да се използва от едно или повече предприятие. Също така изгодите могат да се представят като реализирана печалба от придобитото (произведеното) количество продукция от едно или няколко предприятия, в следствие на употребата на съответния актив.

Прилагайки правилно един от основните счетоводни принципи - предимство на съдържанието пред правната форма, страните по споразумението ще трябва коректно да класифицират лизинга и съответно да го представят вярно и честно в своите финансови отчети. За да имаме основание да класифицираме даден лизинг като финансов, а не като оперативен, е достатъчно да е налице едно от следните обстоятелства:

1. В лизинговия договор да е предвидено собствеността върху лизинговия актив да се прехвърли от лизингодателя върху лизингополучателя в края на срока на договора за лизинг (точка 3.3, буква „а“ от СС 17).

Обикновено в практиката наличието на това условие - прехвърляне правото на собственост върху вещта е основен фактор, който дава основание даден лизинг да се класифицира като финансов. В повечето случаи, покупката на изплащане се оформя документално под правната форма на финансовия лизинг. В случая не би се получило разминаване в счетоводното третиране на лизинга и неговата правна форма, тъй като самият факт, че собствеността ще бъде прехвърлена, сам по себе си позволява за счетоводни цели съответното лизингово споразумение да се класифицира и представя като финансов лизинг във финансовия отчет на отчитащите се предприятия.

2. Наличието на опция за закупуване на актива на цена, значително по-ниска от справедливата стойност на актива, към датата, на която опцията става упражняема и съответно още в началото на лизинговия договор до голяма степен е сигурно, че опцията ще бъде упражнена (точка 3.3, буква „б“ от СС 17).

Когато лизингополучателят притежава опция да закупи актива, предмет на лизинговия договор на цена, значително по-ниска, отколкото би била справедливата стойност на актива към момента, когато опцията може да се упражни и респективно в голяма степен е сигурно, че лизингополучателят ще упражни това си право - това е индикация, че съответното лизингово споразумение трябва за целите на счетоводното представяне на се класифицира и отчита като финансов лизинг.

3. Срокът на лизинговия договор покрива по-голяма част от икономическия живот на актива, дори и в случаите когато правото на собственост няма да се прехвърля (точка 3.3, буква „в“ от СС 17).

Когато с договора за лизинг се предвижда лизингополучателят да черпи икономически ползи и да генерира печалби от използването на лизинговата вещ за период, който в голяма степен покрива целия икономически живот на актива, то независимо от факта, че лизингополучателят може и да не придобие правото на собственост върху лизинговия актив, лизинговото споразумение следва счетоводно да се класифицира и представя като финансов лизинг. Тази ситуация идва да ни покаже, че прехвърлянето на правото на собственост не е единствения критерий, който дава основание даден лизинг да се класифицира за счетоводни цели като финансов, както и да ни подскаже, че съществуват и други фактори, които самостоятелно или в комбинация определят дадено лизингово споразумение като финансов лизинг.

4. В началото на лизинговия договор, сегашната стойност на минималните лизингови плащания се равняват на справедливата стойност на наетия актив (точка 3.3, буква „г“ от СС 17).

Приложимият национален счетоводен стандарт приема за минимални лизингови плащания - плащанията по време на срока на лизинговия договор, които лизингополучателят е длъжен да прави на лизингодателя. Тъй като стойността на парите във времето е различна и винаги нараства, то дисконтирайки общата стойност на лизинговите вноски с присъщия на лизинговия договор лихвен процент, ние ще получим настоящата стойност на всички лизингови плащания.

5. Наетите активи имат дотолкова специфичен характер, че само лизингополучателят може да ги ползва без съществени модификации (точка 3.3, буква „д“ от СС 17).

Наемането под наем на специфична инсталация, която е изградена само и единствено за целите на производственият процес на наемателя и не би могла да се ползва от друго подобно предприятие, не би могла да се третира по друг начин, освен като финансов лизинг, без значение дали търговското споразумение е облечено в правната форма на експлоатационен (оперативен) лизинг.

6. В случай че лизингополучателят може да отмени лизинговия договор, свързаните с отмяната загуби от страна на лизингодателя се покриват от лизингополучателя (точка 3.4, буква „а“ от СС 17).

Наличието на задължение в дадено лизингово споразумение от страна на лизингополучателя да покрие и възстанови всички разходи и загуби от едно предсрочно прекратяване на договора за наем, дава достатъчни основания лизингодателя и лизингополучателя да представят в своите финансови отчети този договор за наем като финансов лизинг.

7. Печалбите или загубите от колебанията в справедливата стойност на остатъчната стойност на актива, предмет на лизинговото споразумение остават у лизингополучателя (точка 3.4, буква „б“ от СС 17).

В случая се приема, че лизингополучателят запазва в голяма степен рисковете от използването на наетата вещ. Поради тази причина СС 17 изисква този договор за наем да се класифицира и представя от двете договарящи се страни като финансов лизинг.

8. Наличието на възможност лизингополучателят да продължи лизинговия договор за нов срок, но на значително по-ниска наемна цена, отколкото би бил пазарния наем на съответния актив (точка 3.4, буква „в“ от СС 17).

Според приложимия СС 17, наличието на подобен критерий е основание да се смята, че лизингополучателят е изплатил под формата на наем значителна част от справедливата (пазарна) стойност на наетия актив и в резултат на това е придобил съществена част от ползите и рисковете, свързани с актива, предмет на лизинговия договор. При тази ситуация стандартът изисква лизинговото споразумение да се отчита по правилата на финансовия лизинг.

Също така е важно да подчертаем, че класифицирането на лизинговия договор се осъществява в началото на лизинговия договор - т.е. когато двете страни са постигнали споразумение с основните условия на лизинговия договор. Ако по някаква причина по което и да е време лизингополучателят и лизингодателят се договорят за промени, които биха наложили лизинговото споразумение в неговото начало да се класифицира по различен от първоначално определения начин, тази промяна следва да се разглежда като сключване на нов лизингов договор.

В разглеждания пример още при сключване на договора за „Оперативен лизинг“ ясно е договорено, че правото на собственост ще бъде прехвърлено – макар и не на лизингополучателя, а на свързано с него – трето лице на цена, която значително ще бъде по-ниска от справедливата стойност на автомобила към датата на която изтича договора (5 години). Според икономическата си същност с това лизингово споразумение лизингодателят прехвърля на лизингополучателят всички рискове и изгоди, свързани със собствеността върху лекият автомобил. В крайна сметка дори правото на собственост да не бъде прехвърлено (както в случая правото на собственост няма да се прехвърли на лизингополучателя, а ще се прехвърли на трето лице, посочено от лизингополучателя), този договор в пълна степен отговаря на дефиницията на понятието финансов лизинг по смисъла на точка 2 от СС 17 и съответно следва да бъде представено във финансовите отчети на лизингополучателя според изискванията на точка 4.3 от стандарта.

Обстоятелството, че в крайна сметка последната (опционна) лизингова вноска, след заплащането на която правото на собственост ще бъде прехвърлено от страна на юридическият собственик на автомобила – лизингодател, няма да бъде заплатена от лизингополучателя ще рефлектира върху това, че нейната стойност няма да се включи при определяне на първоначалната стойност на лизинговата вещ, призната като ДМА. Обикновено стойността на упражняване на опцията, която се очаква да бъде значително по-ниска от справедливата стойност на лизинговата вещ към датата на упражняването ѝ и която от самото начало на лизинговия договор е сигурно в голяма степен, че същата ще бъде упражнена, следва да се прибави към стойността на минималните лизингови плащания (лизинговите вноски, без сумата на лихвите).

Другото обстоятелство, че лекият автомобил ще бъде използван от отчитащото се предприятие само и единствено по време на 5-годишния срок на договора за лизинг ще рефлектира върху начина на начисляване на амортизациите на признатият ДМА. Тоест определеният срок на годност на ДМА ще бъде 5 години, което означава че за счетоводни цели лекият автомобил следва да се амортизира именно за този 5-годишен период.

В крайна сметка независимо от факта че сключеният търговски договор е озаглавен „Оперативен лизинг“, след като в значителна степен всички рискове и изгоди, свързани със собствеността върху лекия автомобил се прехвърлят в полза на лизингополучателя (част от тях може и да са споделени с третото лице, за което още в началото се знае, че ще придобие правото на собственост върху актива на цена, която ще бъде значително по-ниска от справедливата стойност на автомобила при изтичане на 5-годишния срок на договора) това лизингово споразумение и за лизингодателя и за лизингополучателя следва да се отчита във финансовите отчети, съставени в съответствие с НСС като финансов лизинг по смисъла на СС 17. При това положение лизингополучателят следва да:

Признае лекия автомобил като ДМА по първоначална оценка, еквивалентна на дължимите 60 на брой лизингови вноски (без стойността, платима за прехвърляне правото на собственост върху автомобила и дължимите лихви по погасителен план);

Включи сумата на начисления от лизингодателят ДДС, за което няма да има право на данъчен кредит по реда на ЗДДС в първоначалната оценка на ДМА, тъй като според точка 4 от СС 16 – Дълготрайни материални активи покупната цена на всеки един ДМА включва и невъзстановимите данъци, а платеното ДДС без право на данъчен кредит ще се яви именно невъзстановим данък;

Признае общата сума на дължимите лихви по погасителен план като финансови разходи за бъдещи периоди;

Признае общата сума на дължимите лизингови (наемни) плащания – главница и лихви като пасив (задължение към лизингодателя);

Начислява амортизации на автомобила за срок от 5 години, тъй като намерението на ръководството на предприятието е пределно ясно, че ще черпи икономически изгоди от използването на ДМА само по време на 5-годишния срок на лизинга;

Да признае ежегодно като текущ финансов разход (разход за лихви) 1/5 част от общата сума на лихвения разход, при положение че съгласно погасителния план дължимите наемни вноски са едни и същи по размер. По този начин лизингополучателят ще признава като текущ финансов разход за периода част от финансовия разход за бъдещи периоди пропорционално на относителния дял на дължимите минимални лизингови плащания по договора за периода в общата сума на договорените наемни плащания, каквото е и изискването на СС 17.

[1] Изключение прави една преходна и заключителна разпоредба – 9 обнародвана в ДВ бр. 101/2013 г., свързана с промяната на чл. 6, ал. 2, т. 3 от ЗДДС, която влиза в сила за доставки по договори, сключени след 01.01.2014 г.

[2] За целите на прилагането на ЗДДС, данъчната норма не се интересува как е наименуван договора, а какви по същество са условията по него.