Приложимо осигурително законодателство в трансгранични ситуации, които не попадат в приложното поле на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност

Приложимо осигурително законодателство в трансгранични ситуации, които не попадат в приложното поле на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност

 

 

Димитър Бойчев, консултант по социално и здравно осигуряване, с дългогодишен опит в НАП, управител на Бойчев Консултинг ЕООД

 

Актуално към 01. 11. 2018 г.

 

След присъединяването към Европейския съюз (ЕС), Република България прилага регламентите за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза (Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009).

 

В допълнение, Република България е страна по над 10 споразумения в сферата на социалната сигурност с държави, които не са членки на ЕС (трети държави).

 

Въпреки това, разнообразието на трансграничната трудова мобилност напълно естествено може да доведе до ситуации, при които не се прилага наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност:

 

  • европейски регламент или
  • двустранно споразумение в тази сфера.

Целта на настоящият материал е да представи именно такива случаи чрез конкретни примери от практиката и най-общо да очертае подхода при преценката относно приложимото осигурително законодателство.

 

Във всяка ситуация на трудова мобилност с транграничен елемент, например,

 

  • при работа в друга държава или
  • труд в България за работодател/възложител от друга държава,

преди изобщо да се пристъпи към прилагане на национално осигурително законодателство, най-напред и като първа неизбежна стъпка би следвало да се изясни дали случаят попада в обхвата на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност:

 

  • европейски регламент или
  • двустранно споразумение в сферата на социалната сигурност, по което България е страна.

 

А това безспорно зависи от приложното поле на съответния наднационален координационен инструмент, който може да има някакво отношение към случая и основно засяга неговия:

 

  • териториален (къде се прилага),
  • персонален (за кои лица се прилага) и
  • донякъде материален обхват (уредените въпроси или иначе казано за кои клонове от социалната сигурност се прилага).

Всичко изложено до тук едва ли може да се поясни по-добре, освен чрез реални случаи от практиката, както следва:

 

 

Случай 1:

 

Физическо лице с двойно гражданство (гражданин на България и Турция) получава възнаграждение по без трудово правоотношение:

 

  • за работа на територията на Турция, но
  • за предприятие–възложител, което е установено в България.

Турция:

 

  • не е държава-членка на ЕС (предвид техния териториален обхват европейските регламенти не биха могли да намерят приложение), а освен това
  • между България и Турция няма действащо споразумение в сферата на социалната сигурност.

Иначе казано, ситуацията не попада в приложното поле на относим наднационален координационен инструмент.

 

Това означава, че по отношение на задължителните осигурителни вноски спрямо физическото лице ще се приложи съответното национално осигурително законодателство.

 

В качеството на възложител българското дружество е:

 

  • осигурител по смисъла на Кодекса за социална осигуряване (КСО) спрямо това лице, респективно
  • осигуряващ по Закона за здравното осигуряване (ЗЗО),

като за полагания труд без трудово правоотношение, макар и да не работи в България, лицето ще подлежи на задължително осигуряване по предвидения в КСО и в ЗЗО ред.

 

Условията, при които лицата полагащи труд без трудово правоотношение подлежат на държавно обществено осигуряване в Република България и съответно осигурените социални рискове по КСО са определени в чл. 4, ал. 3, т. 5 и т. 6 от същия кодекс.

 

По отношение здравното осигуряване на въпросното лице обаче следва да се има предвид, че единствено тези от лицата с двойно гражданство, които постоянно живеят на територията на Република България, са задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса(основание чл. 33, ал. 1, т. 2 от ЗЗО). Пос­то­ян­но­то жи­ве­е­не се свър­з­ва с фак­ти­чес­ки и трай­но пре­би­ва­ва­не на те­ри­то­ри­я­та на стра­на­та по­ве­че от 183 дни в рам­ки­те на ка­лен­дар­на­та го­ди­на (За по­ве­че ин­фор­ма­ция - Ре­ше­ние № 3 от 8 фев­ру­а­ри 2001 г. по Кон­с­ти­ту­ци­он­но де­ло № 16 от 2000 г.).

 

Важно е да се подчертае, че изпълнението на задължения по българското законодателство във връзка със задължителните осигурителни вноски, само по себе си, не изключва възникване на задължения по законодателството на другата държава (Турция) в зависимост от спецификата на въпросното осигурително законодателство.

 

Предвид това е необходимо, желателно и препоръчително да се проучи какво предвижда турското осигурително законодателство по отношение на тази трудова дейност на нейна територия.

 

 

Доста сходен би бил подходът ако лицето е:

 

  • само български гражданин (т.е. не е с двойно гражданство) и
  • работи по “граждански договор” на територията на друга трета държава, с която България не прилага двустранно споразумение в сферата на социалната сигурност, но при отчитане на специфичните особености, свързани със здравното осигуряване.

В тази връзка може да бъде представен следващия действителен случай от практиката, а именно:

 

 

Случай 2:

 

Български гражданин полага труд без трудово правоотношение:

 

  • на територията на Катар
  • за предприятие–възложител, което е установено в България

Катар:

 

  • не е държава-членка на ЕС (предвид техния териториален обхват европейските регламенти не биха могли да намерят приложение), а освен това
  • между България и Катар няма действащо споразумение в сферата на социалната сигурност.

Иначе казано, ситуацията не попада в приложното поле на относим наднационален координационен инструмент.

 

Това означава, че по отношение на задължителните осигурителни вноски спрямо физическото лице ще се приложи съответното национално осигурително законодателство.

 

В качеството на възложител българското дружество е:

 

  • осигурител по смисъла на КСО спрямо това лице, респективно
  • осигуряващ по ЗЗО,

като за полагания труд без трудово правоотношение, макар и да не работи в България, лицето ще подлежи на задължително осигуряване по предвидения в КСО и в ЗЗО ред.

 

Условията, при които лицата полагащи труд без трудово правоотношение подлежат на държавно обществено осигуряване в Република България и съответно осигурените социални рискове по КСО са определени в чл. 4, ал. 3, т. 5 и т. 6 от същия кодекс.

 

За разлика от предходния случай обаче, здравното осигуряване на лицето в конкретния случай не зависи от пос­то­ян­но­то жи­ве­е­не на те­ри­то­ри­я­та на България, тъй като същото е само с българско, а не с двойно гражданство.

 

Отново е важно е да се подчертае, че изпълнението на задължения по българското законодателство във връзка със задължителните осигурителни вноски, само по себе си, не изключва възникване на задължения по законодателството на другата държава (Катар) в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.

 

Предвид това е необходимо, желателно и препоръчително да се проучи какво предвижда катарското осигурително законодателство по отношение на тази трудова дейност на нейна територия.

...............................................