Приложимо осигурително законодателство в трансгранични ситуации, които не попадат в приложното поле на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност
Приложимо осигурително законодателство в трансгранични ситуации, които не попадат в приложното поле на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност
Димитър Бойчев, консултант по социално и здравно осигуряване, с дългогодишен опит в НАП, управител на Бойчев Консултинг ЕООД
Актуално към 01. 11. 2018 г.
След присъединяването към Европейския съюз (ЕС), Република България прилага регламентите за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза (Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009).
В допълнение, Република България е страна по над 10 споразумения в сферата на социалната сигурност с държави, които не са членки на ЕС (трети държави).
Въпреки това, разнообразието на трансграничната трудова мобилност напълно естествено може да доведе до ситуации, при които не се прилага наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност:
- европейски регламент или
- двустранно споразумение в тази сфера.
Целта на настоящият материал е да представи именно такива случаи чрез конкретни примери от практиката и най-общо да очертае подхода при преценката относно приложимото осигурително законодателство.
Във всяка ситуация на трудова мобилност с транграничен елемент, например,
- при работа в друга държава или
- труд в България за работодател/възложител от друга държава,
преди изобщо да се пристъпи към прилагане на национално осигурително законодателство, най-напред и като първа неизбежна стъпка би следвало да се изясни дали случаят попада в обхвата на наднационален координационен инструмент в сферата на социалната сигурност:
- европейски регламент или
- двустранно споразумение в сферата на социалната сигурност, по което България е страна.
А това безспорно зависи от приложното поле на съответния наднационален координационен инструмент, който може да има някакво отношение към случая и основно засяга неговия:
- териториален (къде се прилага),
- персонален (за кои лица се прилага) и
- донякъде материален обхват (уредените въпроси или иначе казано за кои клонове от социалната сигурност се прилага).
Всичко изложено до тук едва ли може да се поясни по-добре, освен чрез реални случаи от практиката, както следва:
Случай 1:
Физическо лице с двойно гражданство (гражданин на България и Турция) получава възнаграждение по без трудово правоотношение:
- за работа на територията на Турция, но
- за предприятие–възложител, което е установено в България.
Турция:
- не е държава-членка на ЕС (предвид техния териториален обхват европейските регламенти не биха могли да намерят приложение), а освен това
- между България и Турция няма действащо споразумение в сферата на социалната сигурност.
Иначе казано, ситуацията не попада в приложното поле на относим наднационален координационен инструмент.
Това означава, че по отношение на задължителните осигурителни вноски спрямо физическото лице ще се приложи съответното национално осигурително законодателство.
В качеството на възложител българското дружество е:
- осигурител по смисъла на Кодекса за социална осигуряване (КСО) спрямо това лице, респективно
- осигуряващ по Закона за здравното осигуряване (ЗЗО),
като за полагания труд без трудово правоотношение, макар и да не работи в България, лицето ще подлежи на задължително осигуряване по предвидения в КСО и в ЗЗО ред.
Условията, при които лицата полагащи труд без трудово правоотношение подлежат на държавно обществено осигуряване в Република България и съответно осигурените социални рискове по КСО са определени в чл. 4, ал. 3, т. 5 и т. 6 от същия кодекс.
По отношение здравното осигуряване на въпросното лице обаче следва да се има предвид, че единствено тези от лицата с двойно гражданство, които постоянно живеят на територията на Република България, са задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса(основание чл. 33, ал. 1, т. 2 от ЗЗО). Постоянното живеене се свързва с фактически и трайно пребиваване на територията на страната повече от 183 дни в рамките на календарната година (За повече информация - Решение № 3 от 8 февруари 2001 г. по Конституционно дело № 16 от 2000 г.).
Важно е да се подчертае, че изпълнението на задължения по българското законодателство във връзка със задължителните осигурителни вноски, само по себе си, не изключва възникване на задължения по законодателството на другата държава (Турция) в зависимост от спецификата на въпросното осигурително законодателство.
Предвид това е необходимо, желателно и препоръчително да се проучи какво предвижда турското осигурително законодателство по отношение на тази трудова дейност на нейна територия.
Доста сходен би бил подходът ако лицето е:
- само български гражданин (т.е. не е с двойно гражданство) и
- работи по “граждански договор” на територията на друга трета държава, с която България не прилага двустранно споразумение в сферата на социалната сигурност, но при отчитане на специфичните особености, свързани със здравното осигуряване.
В тази връзка може да бъде представен следващия действителен случай от практиката, а именно:
Случай 2:
Български гражданин полага труд без трудово правоотношение:
- на територията на Катар
- за предприятие–възложител, което е установено в България.
Катар:
- не е държава-членка на ЕС (предвид техния териториален обхват европейските регламенти не биха могли да намерят приложение), а освен това
- между България и Катар няма действащо споразумение в сферата на социалната сигурност.
Иначе казано, ситуацията не попада в приложното поле на относим наднационален координационен инструмент.
Това означава, че по отношение на задължителните осигурителни вноски спрямо физическото лице ще се приложи съответното национално осигурително законодателство.
В качеството на възложител българското дружество е:
- осигурител по смисъла на КСО спрямо това лице, респективно
- осигуряващ по ЗЗО,
като за полагания труд без трудово правоотношение, макар и да не работи в България, лицето ще подлежи на задължително осигуряване по предвидения в КСО и в ЗЗО ред.
Условията, при които лицата полагащи труд без трудово правоотношение подлежат на държавно обществено осигуряване в Република България и съответно осигурените социални рискове по КСО са определени в чл. 4, ал. 3, т. 5 и т. 6 от същия кодекс.
За разлика от предходния случай обаче, здравното осигуряване на лицето в конкретния случай не зависи от постоянното живеене на територията на България, тъй като същото е само с българско, а не с двойно гражданство.
Отново е важно е да се подчертае, че изпълнението на задължения по българското законодателство във връзка със задължителните осигурителни вноски, само по себе си, не изключва възникване на задължения по законодателството на другата държава (Катар) в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.
Предвид това е необходимо, желателно и препоръчително да се проучи какво предвижда катарското осигурително законодателство по отношение на тази трудова дейност на нейна територия.
...............................................