КСО. ЗДДФЛ. Трудов договор с чуждестранен работодател от ЕС

TITA.BG | Данъци | Счетоводство | Осигуровки | Труд

 

Извънредно безплатна публикация:  ОСИГУРОВКИ/ДАНЪЦИ

 

Абонирай се за е-бюлетина ни ► ТУК

Казус. Български гражданин, който пребивава в България е сключил трудов договор с търговско дружество, регистрирано в Република Литва, което няма представителство на територията на Република България. Работата по трудовото правоотношение е в сферата на информационните технологии и ще се извършва дистанционно от България, като трудовото възнаграждение ще бъде с левов еквивалент 6000 лв.

 

Въпроси:

 

  1. По кое законодателство и кой следва да определи дължимите осигурителни вноски и данъци?
  2. Необходимо ли е да се подават декларации по реда на Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица?

 

Отговорът е включен в съдържането на брой 152/ Издание: Труд и осигуровки, тъй като е свързан преди всичко с осигурителните вноски, но с цел да помогнем при попълване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ до 05.05.2021 г., го публикуваме предварително. 

 

Отговор: Борислав Димчев, Евгения Попова

 

Актуално към 01.05.2021 г.

 

1. Относно прилагане на осигурителното законодателство:

 

В случая трудовата дейност се осъществява от лицето единствено на територията на България, но предвид обстоятелството, че работодателят е установен на територията на Литва е налице специфичен случай на трансгранична ситуация.

 

При посочените обстоятелства същото лице попада в персоналния обхват на:

 

Предназначението на координационните регламенти е да се гарантира и стимулира свободното движение на гражданите на държавите-членки.

 

Регламентите се прилагат пряко и с приоритет в случаи на противоречие с националното законодателство на държавите-членки. „Определяне на приложимото законодателство” е един от основните принципи, установени с координационните регламенти. Според този принцип лицата, за които се прилагат регламентите, са подчинени на законодателството на само една държава членка. Вследствие от определяне на приложимото законодателство се определя държавата членка, в която се дължат задължителните осигурителни вноски.

 

Разпоредбите, регламентиращи правилата за определяне на приложимото законодателство, се съдържат в Дял II на Регламент № (ЕО) № 883/2004. Тези правила имат приоритет спрямо разпоредбите на националното законодателство на държавите членки, по отношение на това, къде трябва да бъде осигурено едно лице.

 

Основното правило при определяне на приложимото законодателство в сферата на социалната сигурност е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата членка, на чиято територия полагат труда си (основание чл. 11, параграф 3, точка “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004).

 

При условие, че трудовата дейност в посочения случай се извършва от лицето единствено на територията на Република България и предвид разпоредбата на чл. 11, параграф 3, точка “а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 осигурителното законодателство приложимо за лицето е на държавата членка, на чиято територия полага труда си – в случая България.

 

Българското осигурително законодателство се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, включително превеждане на осигурителните вноски, подаване на данни за лицето и други. Следователно търговското дружество е длъжно да превежда задължителните осигурителни вноски в съответствие с българското осигурително законодателство, което е приложимо за лицето, (основание чл. 21(1) от Регламент (ЕО) № 987/2009), т. е. дружеството е осигурител по смисъла на чл. 5, ал. 1 от КСО, съответно осигуряващ смисъла на § 1, т. 15 от допълнителните разпоредби на Закона за здравното осигуряване (ЗЗО).

 

На основание чл. 21(2) от Регламент № 987/2009 работодателят (осигурителят), чието място на дейност не е в компетентната държава членка, може да се договори с лицето, за което е определено като приложимо законодателството на съответната друга държава членка, да изпълнява от свое име задълженията по:

 

  • плащането на вноски и
  • подаването на данни във връзка с неговото осигуряване.

Осигурителят уведомява за тази договореност компетентната институция на държавата членка, чието законодателство се прилага спрямо съответното лице (за България е Националната агенция за приходите). Тази договореност не освобождава осигурителят от отговорност, в случай че лицето, с което се е договорил, не изпълнява въпросните задължения.

 

Съгласно българското осигурително законодателство, по отношение на държавното обществено осигуряване (ДОО), за лицата подлежащи на осигуряване във връзка с трудова дейност осъществявана по трудово правоотношение (работници и служители), приложима е разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Предвид тази разпоредба работниците и служителите подлежат на задължително осигуряване за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица. Осигурителните вноски за работниците и служителите се дължат върху получените, включително начислените и неизплатените, брутни месечни възнаграждения или неначислените месечни възнаграждения, но върху не по-малко от минималния осигурителен доход по основните икономически дейности и квалификационни групи професии, определен съгласно Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната календарна година, и не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход (основание чл. 6, ал. 3 от КСО). Съгласно чл. 9, т. 4 от ЗБДОО за 2021 г. максималният месечен размер на осигурителния доход е 3000 лв.

 

Необходимо е да се има предвид и разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от КСО. Според която задължително се осигуряват за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд лицата, родени след 31 декември 1959 г., ако са осигурени във фонд „Пенсии“ на държавното обществено осигуряване, с изключение на лицата, направили избор и осигуряващи се по реда на чл. 4б от КСО. Доходът, върху който се внасят осигурителни вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд, е доходът, върху който се дължат осигурителни вноски за ДОО (чл. 157, ал. 6 от КСО).

 

Кръгът на лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), е определен в чл. 33 от ЗЗО, а редът за осигуряване е регламентиран с чл. 40 от същия закон, като съгласно ал. 1, т. 1 от разпоредбата на чл. 40 за работниците и служителите здравноосигурителните вноски се определят и се внасят върху дохода, върху който се дължат вноски за държавното обществено осигуряване, определен съгласно КСО.

 

На основание чл. 7, ал. 1 и чл. 158 от КСО осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване и за допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд за лицата по чл. 4, ал. 1 от същия кодекс (вкл. работниците и служителите по т. 1 от разпоредбата) се внасят от осигурителите до 25-о число на месеца, следващ месеца, през който е положен трудът. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 1, б. „в“ от ЗЗО в същия срок се внасят и осигурителните вноски за здравно осигуряване.

 

В този аспект, ако е постигната упоменатата договореност по чл. 21(2) от Регламент № 987/2009, задължителните осигурителни вноски в размерите и разпределението относими за лицата по чл. 4, ал. 1, т. 1 от кодекса, съответно чл. 40, ал. 1, т. 1 от ЗЗО, няма пречка да бъдат внасяни от лицето, за което е определено като приложимо законодателството на Република България.

 

Както беше отбелязано българското осигурително законодателство се прилага в неговата цялост, следователно работодателят – литовското търговско дружество има задължение да подава и данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 и 2 от КСО и чл. 39, ал. 1 и 2 от ЗЗО. Данните се подават по начин и ред, определени с Наредба № Н-13 от 17.12.2019 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица (Наредба № 13).

 

Това задължение (при условията на чл. 21(2) от Регламент № 987/2009) също може да бъде изпълнявано от лицето, за което в случая е определено като приложимо законодателството на Република България.        

 

      

2. Относно прилагане на данъчното законодателство:

 

Предвид това, че лицето ще извършва дейността на територията на страната, то ще остане местно физическо лице на България, а доходът ще бъде от източник в България, без оглед на това че платецът е чуждестранно дружество. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗДДФЛ указва, че доходите от труд, положен на територията на Република България, или от услуги, извършени на територията на Република България, са от източник в Република България.

 

Тъй като реализираните доходи са от източник в страната, съответно подлежат на облагане с данък по реда на ЗДДФЛ.

 

По силата на § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на ЗДДФЛ, „трудови правоотношения“ са и правоотношенията, свързани с наемане на работна сила от чуждестранно лице, когато трудът се полага на територията на страната.

 

Облагаемият доход и годишната данъчна основа за доходите по трудови правоотношения се определят по реда на Раздел I от глава пета на ЗДДФЛ, като този вид доходи се облагат с 10 на сто данък върху общата годишна данъчна основа.

 

Авансовият данък за доходите от трудови правоотношения на основание чл. 42, ал. 1 от ЗДДФЛ в общия случай се определя от работодателя месечно, на базата на месечна данъчна основа.

 

„Работодател“ е всяко местно лице, чуждестранно лице, извършващо дейност чрез място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, както и търговско представителство по Закона за насърчаване на инвестициите, което наема физически лица по трудови правоотношения или е страна по договор за предоставяне на персонал от чуждестранно лице (§ 1, т. 27, б. „а“ от ДР на ЗДДФЛ).

 

Тъй като литовското дружество няма място на стопанска дейност или определена база на територията на страната, то не може да бъде определено като работодател по смисъла на ЗДДФЛ, поради което няма задължение да определя и удържа авансово данък за доходите по § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на ЗДДФЛ.

 

 В тези случаи ангажимента за определяне и внасяне на дължимия данък е на физическото лице, придобило съответните доходи.

 

На основание чл. 50, ал. 3 от ЗДДФЛ местното физическо лице, придобило доходи от трудови правоотношения по § 1, т. 26, буква „е“ от ДР на същия закон, е задължено да подаде годишна данъчна декларация, като попълни тези доходи в Приложение № 1 (образец 2011).

 

Декларацията се подава в срок от 10 януари до 30 април на годината, следваща годината на придобиване на дохода, като в същия срок се внася и дължимия данък върху общата годишна данъчна основа, определен в декларацията като данък за довнасяне.

 

Лицето няма задължение да посочва този данък в данните, подавани на основание Наредба № Н-13.

Назад