Ново решение на СЕС относно минималната междуседмична почивка - прилагането му в контекста на българското законодателство

Най-актуалното, винаги - TITA.BG

Михаил Илиев, д-р по право, експерт в МТСП

Актуално към 15.03.2023 г.

На 02 март 2023 г. Съдът на Европейския Съюз (СЕС) постанови Решение по дело C‑477/21, с което потвърди, че предвидената в член 3 Директива 2003/88/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (Директива 2003/88, Директивата) минимална междудневна почивка от 11 последователни часа:

не е част от предвидената в член 5 от същата директива минимална междуседмична почивка от 24 часа без прекъсване за всеки седмодневен период, а се добавя към нея, дори в случаите, когато национална правна уредба предвижда междуседмична почивка, надхвърляща тридесет и пет последователни часа (сбора от предвидената в директивата минимална междудневна и междуседмична почивка), както и че

работникът има право да ползва и междудневна почивка, предхождаща междуседмичната почивка.

Спорът в производството е свързан със служител, нает като машинист в Унгарска железопътна компания (работодател), извършващ превози изцяло в страната.

Работното време на машиниста се планира месечно, като работодателят предоставя време за седмична почивка, въз основа на седмичен референтен период.

По-конкретно по силата колективен трудов договор железопътната компания предоставя на машиниста, между два периода на работа, междудневна почивка в дома от дванадесет часа, към която се прибавя стандартно време за пътуване от два пъти по тридесет минути.

Освен това работодателят предоставя на машиниста междуседмична почивка от най-малко четиридесет и осем последователни часа, а когато за конкретна седмица предоставянето на такава почивка е невъзможно – най-малко четиридесет и два часа, така че да може да ползва средна междуседмична почивка от най-малко 48 часа, като се вземе предвид месечното планиране на работното време.

Когато на машиниста е предоставена посочената междуседмична почивка, както и когато ползва отпуск, той не е ползвал:

нито междудневна почивка,
нито време за пътуване (от два пъти по тридесет минути).

Затова машинистът завежда иск за изплащане на едно неплатено трудово възнаграждение с твърдението, че има право на междудневна почивка непосредствено преди или след периодите на междуседмична почивка или на отпуск (т.е. че междудневната почивка се предоставя независимо от и се добавя към междуседмичната и към периодите на отпуск).

Работодателят твърди, че междудневната почивка следва да бъде предоставяна само между два последователни периода на работа в рамките на 24 часа, но не и когато е предоставена междуседмична почивка или отпуск.

Решението е постановено по преюдициално запитване на Окръжен съд – Мишколц (Унгария), който поставя следните въпроси:

„1) Трябва ли член 5 от Директива [2003/88] във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата [на основните права на Европейския съюз] да се тълкува в смисъл, че междудневната почивка по член 3 от [посочената] директива съставлява част от междуседмичната почивка?

2) […] [Т]рябва ли член 5 от Директива [2003/88] във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата да се тълкува в смисъл, че в съответствие с целта на [тази] директива посочената разпоредба установява единствено минималната продължителност на междуседмичната почивка, с други думи, че междуседмичната почивка трябва да бъде с минимална продължителност от 35 часа без прекъсване, освен при наличието на обективни, технически или условия във връзка с организацията на труда, които не позволяват това?

3) Трябва ли член 5 от Директива [2003/88] във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата да се тълкува в смисъл, че когато правото на съответната държава членка и приложимият колективен трудов договор предвиждат предоставянето на непрекъсната междуседмична почивка от най-малко 42 часа, е задължително след положен труд в рамките на работния ден, предхождащ междуседмичната почивка, да бъде предоставена и гарантираната от националното право и колективния трудов договор междудневна почивка от 12 часа, освен при наличието на обективни, технически или условия във връзка с организацията на труда, които не позволяват това?

4) Трябва ли член 3 от Директива [2003/88] във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата да се тълкува в смисъл, че работниците имат право на почивка с определена минимална продължителност, която трябва да се предоставя за всеки период от 24 часа, включително когато, независимо от причините, през следващите 24 часа не следва полагане на труд?

5) При утвърдителен отговор на [четвъртия въпрос] трябва ли членове 3 и 5 от Директива [2003/88] във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата да се тълкуват в смисъл, че междудневната почивка трябва да се предоставя преди междуседмичната почивка?““.

В своето решение СЕС обединяваотговора на първия и втория въпрос, които според него следва да се разгледат заедно и да се разбират като целящи по същество да се установи дали „…член 5 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че:

предвидената в член 3 от тази директива междудневна почивка е част от посочената в член 5 междуседмична почивка, или
последният член определя само минималната продължителност на посочената междуседмична почивка“.

В отговора си СЕС, позовавайки се на чл. 31, пар. 2 Хартата на основните права на Европейския съюза (Хартата) и на предходна своя практика припомня, че:

„…разпоредбите на Директива 2003/88 не могат да се тълкуват стеснително в ущърб на правата, които работниците черпят от тази директива“, както и че
правото на междудневна и правото на междуседмична почивка е основното право на всеки работник в Съюза (Решение по дело C‑477/21, т. 30 и 31).

Затова СЕС отбелязва, че „…държавите членки са длъжни в съответствие с разпоредбите на членове 3 и 5 от Директива 2003/88 да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право съответно на:

минимална продължителност на почивка от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа и

за всеки седемдневен период, на минимална непрекъсната почивка от 24 часа плюс междудневната почивка от 11 часа, посочена в споменатия член 3“ (Решение по дело C‑477/21, т. 33).

В своето решение той подчертава, че правото на междудневна почивка и правото на междуседмична почивка са уредени в две различни разпоредби на директивата (чл. 3 и чл. 5) и съставляват две самостоятелни права, които преследват различни цели, състоящи се:

„…що се отнася до междудневната почивка, в това да се позволи на работника да се ползва от възможността да се откъсне от работната среда през определен брой часове, които не само трябва да бъдат последователни, но и да следват непосредствено период на труд, а
що се отнася до междуседмичната почивка, да се позволи на работника да почива на всеки период от седем дни“,

поради което на работниците трябва да се гарантира самостоятелно ползването на всяко от тези две права (Решение по дело C‑477/21, т. 38 и 39).

С тези мотиви по първия и втория въпрос СЕС приема, че:

„…Член 5 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че предвидената в член 3 от тази директива междудневна почивка не е част от предвидената в посочения член 5 междуседмична почивка, а се добавя към нея.“.

Според СЕС приемане на нещо различно по този въпрос и в частност на тълкуване, според което междудневната почивка е част от и следва да се включва в междуседмичната почивка „…би означавало да се изпразни от съдържание правото на междудневна почивка, предвидено в член 3 от посочената директива, като по този начин работникът е лишен от възможността действително да ползва предвидената в тази разпоредба междудневна почивка, когато ползва правото си на междуседмична почивка“ (Решение по дело C‑477/21, т. 40).

По отношение на третия въпрос, относно това дали членове 3 и 5 от Директива 2003/88/ЕО във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че когато национална правна уредба предвижда междуседмична почивка, надхвърляща тридесет и пет последователни часа, на работника следва да се предостави освен този период и междудневната почивка, гарантирана в член 3 Директивата, СЕС отбелязва, че разпоредбата на чл. 5 Директива 2003/88 урежда минимална продължителност на непрекъснатата междуседмична почивка от двадесет и четири часа, като предоставените по силата на националното законодателство часове междуседмична почивка над изискуемия минимум в член 5 Директива 2003/88 се уреждат не от директивата, а от националното право, като обаче:

упражняването на такава собствена компетентност от държава членка не може да засегне предоставянето на другите права, предвидени в директивата и по-специално ефективното ползване на минималната междудневна почивка, предвидена в член 3 от нея,
която трябва да се предостави на работника „…независимо от продължителността на междуседмичната почивка, предвидена в приложимата национална правна уредба“ (Решение по дело C‑477/21, т. 40 и 43).

На основата на посоченото СЕС приема по третия въпрос, че:

„Членове 3 и 5 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че:

когато национална правна уредба предвижда междуседмична почивка, надхвърляща тридесет и пет последователни часа,
на работника следва да се предостави освен този период и междудневната почивка, гарантирана в член 3 от тази директива“.

В своето решение СЕС обединява отговорите и на четвъртия и петия въпрос, които според него следва да се разгледат заедно и да се разбират като целящи по същество да се установи „…дали член 3 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че когато на работника се предоставя междуседмична почивка, той има право да ползва и междудневна почивка, предхождаща посочената междуседмична почивка“.

В своето решение СЕС се позовава на предходна своя практика, като припомня, че „…за да може действително да почива, работникът трябва да се ползва от възможността да се откъсне от работната среда през определен брой часове, които не само трябва да бъдат последователни, но и да следват непосредствено период на труд, за да позволят на лицето да се отпусне и да заличи умората, дължаща се на изпълнението на неговите задължения“, поради което когато:

междудневната и междуседмичната почивка се предоставят в непосредствена близост,

междуседмичната почивка може да започне да тече едва след като работникът се е ползвал от междудневната почивка (Решение по дело C‑477/21, т. 56 и 57).

На основата на посоченото СЕС приема по четвъртия и петия въпрос, че:

„Член 3 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че когато на работника се предоставя междуседмична почивка, той има право да ползва и междудневна почивка, предхождаща посочената междуседмична почивка“.

Кратък коментар:

По отношение на междуседмичната почивка по чл. 5, ал. 1 Директива 2003/88 е необходимо да се направи още едно уточнение, свързано изискването на посочената разпоредба тя да се предоставя „за всеки седемдневен период“.

Съгласно предходна практика на СЕС тази разпоредба:

не изисква „….минималната седмична почивка от 24 часа без прекъсване, на която работникът има право, да бъде предоставяна най-късно в деня, следващ шест последователни работни дни, а
изисква тази почивка да бъде предоставяна в рамките на всеки седемдневен период“ (вж. Решение по дело C‑306/16).

Поради това, както отбелязва и Европейската комисия директивата „….не изисква междуседмичната почивка да се предоставя в един и същи ден от седмицата в рамките на всеки седемдневен период“, а е допустимо дните на седмична почивка „…да се различават в зависимост от съответните периоди, което може да доведе и до последователни периоди на работа до 12 дни, прекъсвани от периоди на междудневни почивки“[1].

По наше мнение обаче, последната хипотеза, визирана от Комисията, свързана с „последователни периоди на работа до 12 дни, прекъсвани от периоди на междудневни почивки“ е допустима, само когато съответната държава членка се е възползвала от разпоредбата на член 16 Директива 2003/88/ЕО, която позволява междуседмичната почивка да се определи за референтен период от 14 дни, в който случай както отбелязва Комисията,

„…националното право може да позволи усредняване на междуседмичната почивка в рамките на две седмици“,
с което „…става възможно на работниците да се предоставят или две почивки от по 35 часа, или една междуседмична почивка с двойна продължителност“[2].

В противен случай по силата на общото правило на чл. 5 Директива 2003/88/ЕО междуседмичната почивка следва да се предоставя в референтния[3] седемдневен период. Това впрочем по наше мнение се потвърждава и от посоченото Решение по дело C‑306/16 на СЕС, което както отбелязахме изисква „…тази почивка да бъде предоставяна в рамките на всеки седемдневен период“.

Предвид обстоятелството, че българското трудово законодателство възприема принципа на 5-дневна работна седмица (чл. 136, ал. 1 Кодекса на труда (КТ)) и като изключение от този принцип, допуска само:

при сумирано изчисляване на работното време (чл. 142, ал. 6 във връзка с чл. 153, ал. 2 и 3 КТ) и
при полагането на извънреден труд (чл. 144 КТ и чл. 153, ал. 4 КТ),

законосъобразно да се полага труд за повече от 5 работни дни седмично, то визираната от Европейската комисия възможност седмичната почивка да се предоставя на по-дълъг от седемдневен референтен период по наше мнение би била приложима единствено в хипотезата на чл. 153, ал. 4 КТ при полагане на извънреден труд през двата дни от седмичната почивка при подневно отчитане на работното време, при която е единствено допустимо почивката да се ползва през следващата работна седмица (вж. по-долу).

По отношение на представеното по-горе в изложението Решение по дело C‑477/21 на СЕС, с него се препотвърждава самостоятелният характер:

на правото на междудневна почивка и
на правото на междуседмична почивка, като

се подчертава, че всяко от тези два вида права следва да бъде предоставено на самостоятелно основание на работника или служителя.

Като последица от това Решение междудневната почивка не се „поглъща“ от, а се предоставя в допълнение към междуседмичната.

Самостоятелният и независим характер на тези два вида почивка е признат и в българското законодателство, което в това отношение съответства и дори надгражда на минималните стандарти, предвидени в Директива 2003/88, като в разпоредбите на чл. 152 и чл. 153 КТ урежда:

минимална междудневна почивка, която не може да бъде по-малко от 12 часа (в сравнение с чл. 3 Директива 2003/88/ЕС, който предвижда минимум 11 часа) и
като общо правило непрекъсната междуседмична почивка от най-малко 48 часа (чл. 153, ал. 1 КТ), освен в случаите на:

- сумирано изчисляване на работното време, когато тя е не по-малко от 36 часа (чл. 153, ал. 2 КТ) и

- при промяна на смените при сумирано изчисляване на работното време (чл. 153, ал. 3 КТ) и при полагане на извънреден труд в двата дни от седмичната почивка при подневно изчисляване на работното време (чл. 153, ал. 4 КТ), когато тя не може да бъде по-малко 24 часа.

Когато е налице хипотеза на нормална продължителност на работното време:

подневно отчитане на работното време
при 5-дневна работна седмица
с 48 часа междуседмична почивка,

не се поставят особени проблеми.

Така например, при работа:

от понеделник до петък
от 9 ч. до 17:30 ч.
с междуседмична почивка в събота и неделя,

на практика работникът и служителят има почивка между две работни седмици в общ размер на 63 часа и 30 минути (от 17:30 ч. в петък до 9 ч. в понеделник).

В дадения пример работодателят изпълнява изискването на СЕС (като последица от отговорите на третия, четвъртия и петия въпрос, разгледани в Решението по дело C‑477/21) да предостави:

минималната междудневна почивка от 12 часа по чл. 152 КТ и едва след нейното изтичане и
минимално изискуемите 48 часа междуседмична почивка по чл. 153, ал. 1 КТ или
общо почивка от минимум 60 часа.

Внимателно обаче следва да подхождат работодателите в хипотезите на чл. 153, ал. 2 - 4 КТ, при които междуседмичната почивка може да бъде минимум:

36 часа (при сумирано изчисляване на работното време) или
24 часа (при промяна на смените при сумирано работно време и при положен извънреден труд през двата дни от седмичната почивка при подневно изчисляване на работното време), тъй като
освен тази почивка също следва да бъде предоставена и междудневната почивка по чл. 152 КТ от 12 часа,

поради което в посочените три хипотези общата продължителност на почивката между две работни седмици следва да бъде не по-малко от съответно – 48 и 36 непрекъснати часа.

При сумирано изчисляване на работното време графиците, съответно смените, трябва да бъдат определяни по начин, който да отговори на посочените изисквания за непрекъсна почивка между две работни седмици (48 часа при сумирано работно време и 36 часа при промяна на смените при сумирано работно време).

Специално внимание обаче заслужава да се обърне на хипотезата на чл. 153, ал. 4 КТ, уреждаща полагането на извънреден труд през двата дни от седмичната почивка при подневно работно време, който извънреден труд, предвид ограниченията, предвидени в чл. 146, ал. 3, т. 3 КТ, не може да надвишава:

3 часа дневен или
2 часа нощен труд

общо през двата последователни работни дни от седмичната почивка[4].

В тази хипотеза, освен на увеличено заплащане на извънредния труд по чл. 262 КТ:

работникът или служителят има и право на непрекъсната почивка през следващата работна седмица в размер не по-малък от 24 часа, като
по силата на разпоредбата на чл. 15, ал. 2 Наредбата за работното време, почивките и отпуските в заповедта за извънреден труд работодателят следва задължително да посочи деня, в който ще се ползва посочената почивка през следващата работна седмица.

Предвид Решението по дело C‑477/21 на СЕС обаче, по наше мнение със заповедта работодателят трябва да осигури минимум 36 часа непрекъсната почивка, която да се ползва от работника или служителя през следващата работна седмица (12 часа междудневна по чл. 152 КТ плюс 24 часа междуседмична по чл. 153, ал. 4 КТ).

[1] Вж. Тълкувателно съобщение относно Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, т. V, б. „B”, т. 2 („Период на почивка за всеки седемдневен период („междуседмична почивка“)“).

[2] Пак там, т. V, б. „B”, т. 3 („Междуседмична почивка в рамките на референтен период от 14 дни“).

[3] Практиката на СЕС изрично приема, че седемдневният период по чл. 5 Директива 2003/88/ЕО е „референтен“ (вж. Решение по дело C‑306/16, т. 42).

[4] Повече по този въпрос вж. Илиев, М. КТ. Полагане на извънреден труд в двата дни от седмичната почивка, публ. в бр. 150 от месец април 2021 г. на е-сп. „Данъци ТИТА“ (достъпен към 15.03.2023 г.).