Правни и практически предизвикателства пред е-търговията, свързани с изпълнението на изискванията към регистриране и отчитане на продажбите и софтуерите за управлението им

Адв. Десислава Кръстева, съдружник в Адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“ и старши правен експерт във Фондация „Право и интернет“

Актуално към 01.08.2019 г.

Спорните промени в Наредба Н-18

В края на 2018 г. бяха въведени съществени допълнения в Наредба № Н-18 за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуерите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин („Наредба Н-18“).

Тези допълнения имат сериозно отражение върху функционирането на бизнеса в България и предизвикаха редица разгорещени дискусии в обществото.

От една страна стоят стремежите на Министерство на финансите и на приходната администрация за ограничаване на сивия сектор и преустановяване на недобросъвестни практики, които водят до отклоняване от данъчно облагане и ощетяват фиска.

От другата страна, обаче, в обществените дебати се повдигнаха и редица възражения от страна на бизнеса, свързани с непрецизността на въведените изисквания, с потенциалната им несъвместимост с или неприложимост към редица дейности, значителните разходи за бизнеса по подмяна на фискални устройства (ФУ), софтуер и т.н. Независимо от предприетите допълнителни стъпки в началото на 2019 г. по прецизиране на Наредба Н-18 и широката обществена дискусия в сега действащата редакция на наредбата редица от ключовите проблеми, поставени от бизнеса, например,

промяната на статута на картовите разплащания,
обхвата на т. нар. СУПТО,
гаранциите за сигурността на информация, която ще стане достъпна за приходната администрация,
проблемите, свързани с блокирането на ФУ,
допълнителната административната и финансова тежест, свързана с изпълнението на новите изисквания и други

все още нямат ясен отговор.

Сред тези проблеми като ключов по мое мнение следва да бъде откроена липсата на достатъчно адекватно съобразяване на изискванията на Наредба Н-18, които се прилагат към онлайн бизнеса, към спецификите на този бизнес и към съвременното ниво на развитие на технологиите.

По-долу ще бъдат разгледани няколко от най-съществените и най-често срещани затруднения пред онлайн бизнеса, пред е-търговията в съвременните й най-разнообразни форми.

Предизвикателства пред е-търговията

Анализът на Наредбата сочи, че макар правилата й да се прилагат и към онлайн бизнеса, те изцяло са базирани на начина, по който функционират класически бизнеси като магазини, ресторанти, барове, и други подобни. В резултат на това тези правила изискват от онлайн бизнеса да положи сериозни усилия в опит да „ги пригоди“ към своите специфики.

Какво е електронен магазин?

Определянето на това дали едно лице, осъществяващо някакъв вид онлайн бизнес е задължено лице по чл. 3 на Наредба Н-18 само по себе си е предизвикателство.

Легалната дефиниция за „електронен магазин“ на Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС; § 1, т. 87 от Допълнителните разпоредби) като възможните й разнопосочни тълкувания са разглеждани и от други автори [1].

започнат да се прилагат в пълнота.

Съгласно ЗДДС електронен магазин е „интернет-сайт, чрез който се извършва продажба на стоки/услуги чрез сключване на договор от разстояние по чл. 45 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и който има вградена функционалност за избор, включване и изключване на стоки/услуги в потребителска кошница, за въвеждане на информация за купувача, адреса на доставка и за избор на метод за плащане“.

Принципно не е допустимо да се прави разширително тълкуване на норми, които имат отражение към възникването на данъчни задължения.

При все това в становищата на НАП понятието „електронен магазин“ се тълкува широко, като всеки сайт, мобилно приложение и други подобни, които предлагат стоки/услуги и приемат плащане, налагащо издаването на фискална касова бележка (ФКБ).

Подобно тълкуване се налага, защото легалната дефиниция на електронен магазин е непрецизна и подвеждаща.

На първо място, електронен магазин, че не е само „интернет-сайт“, а би могло да бъде и мобилно приложение или друго технологично решение, което позволява сключване на договор от разстояние и извършване на продажба, независимо че в ЗДДС се говори изрично и само за „интернет-сайт“.

Именно в тази посока са и разясненията на НАП.

Няма и житейска логика в този режим да влизат само интернет-сайтове, а да бъдат изключени други онлайн канали за продажба.

Това означава, че не е препоръчително за онлайн бизнеса да разчита, че няма задължение за издаване на ФКБ и не е е-магазин само, защото осъществява своите онлайн продажби чрез друг канал, различен от интернет-сайт.

На следващо място, разширително може да се очаква да се тълкува и референцията към чл. 45 от ЗЗП.

Тази референция е напълно необяснима от правна и фискална гледна точка, доколкото няма никаква причина изискванията за „електронния магазин“ относно отчитането на продажби и издаването на фискални касови бонове/бележки (ФКБ) да се прилагат само и единствено за продажби към купувачи, които са потребители по смисъла на ЗЗП.

Много по-логично е тази референция да е насочена само към начина, по който се сключват договорите от разстояние, а именно „всеки договор, сключен … като част от организирана система за продажби от разстояние или предоставяне на услуги от разстояние без едновременното физическо присъствие“ на страните, отколкото към качеството на едната страна да е „потребител“ по смисъла на ЗЗП.

От тази гледна точка, при практическото съобразяване на бизнеса с изискванията на Наредба Н-18 считам, че въпреки объркващата референция към чл. 45 от ЗЗП, онлайн бизнесите е необходимо да издават ФКБ и при продажби към лица, които не са потребители.

Трайно в практиката си НАП потвърждава и че издаването на първични счетоводни документи (напр. фактура) по никакъв начин не отменя задълженията за издаване на ФКБ.

Това означава, че дори и да бъде издадена фактура, това не отменя необходимостта от издаване на ФКБ от страна на електронния магазин.

Накрая, но не и по важност, напълно необясними са описателните елементи в дефиницията относно наличието на „вградена функционалност за избор, включване и изключване на стоки/услуги в потребителска кошница, за въвеждане на информация за купувача, адреса на доставка и за избор на метод за плащане“.

Би било изключително рисковано и необмислено за един онлайн бизнес да счете, че не попада в обхвата на дефиницията за „електронен магазин“ само, защото няма вградена функция „потребителска кошница“ или някоя от другите изброени функционалности от дефиницията на ЗДДС.

Появата на тези казуистични елементи в дефиницията вероятно са направени с цел яснота, но имат точно обратният ефект и по-скоро могат да заблудят адресатите на нормата.

В заключение може да се твърди, че всяко лице, което осъществява продажби от разстояние, по електронен път:

без значение на канала:

- интернет сайт,

- мобилно приложение или

- други подобни,

без значение дали купувач е:

- потребител или

- юридическо лице и

без значение от конкретната функционалност на сайта/приложението:

- кошница,

- избор на място на доставка и

- други подобни.

трябва да издава ФКБ при всяка продажба, освен ако полученото за нея плащане не попада в някое от изключенията на чл. 3, ал. 1 на Наредба Н-18.

За тези лица възниква и задължение за регистрация като е-магазин по чл. 52м от Наредба Н-18.

За картовите плащания и изключенията по чл. 3, ал. 1 от Наредба Н-18

Преценката дали и в кои случаи е необходимо да се издават ФКБ и съответно по какъв на да бъдат изпълнени съпътстващите издаването на ФКБ изисквания на Наредба Н-18 е следващото предизвикателство за е-магазините.

Един от най-често повдиганите въпроси в практиката е дали е необходимо да се издава ФКБ при продажби от разстояние, за които е налице плащане с платежна карта.

Отговорът по този въпрос всъщност е категоричен и се извлича пряко от действащата нормативна уредба – чл. 118 на ЗДДС и чл. 3 на Наредба Н-18. При всяко плащане с дебитна или кредитна карта, както и при плащания с други заместващи парите платежни средства, трябва продажбата да се регистрира с издаване на ФКБ. Съгласно Наредба Н-18 ФКБ не се издава само, ако „плащането се извършва чрез:

внасяне на пари в наличност по платежна сметка,
редитен превод,
директен дебит или
наличен паричен превод, извършен:

- чрез доставчик на платежна услуга по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи, или

- чрез пощенски паричен превод, извършен чрез лицензиран пощенски оператор за извършване на пощенски парични преводи по смисъла на Закона за пощенските услуги“.

Във всички други случаи трябва да бъде издавана ФКБ.

Този извод се потвърждава и от дългогодишната практика на НАП.

Това изискване е налице неизменно от дълги години, но с промените в Наредба Н-18 за пореден път придоби актуалност и породи дискусии.

Причината този въпрос многократно да бъде повдиган е противоестественото приравняване на плащанията с платежни карти на плащания в брой.

На практика, при плащане чрез платежна карта (независимо от вида й) търговецът никога не получава парите в брой, те постъпват по негова платежна сметка, поддържана при доставчик на платежни услуги.

Въпреки това нормативната уредба е факт и по същество не позволява разширително или корективно тълкуване.

Особена хипотеза е налице в ситуации, при които плащането с платежна карта се опосредява чрез специфични доставчици на услуги от типа на ePay, PayPal и други по. подобни.

При тях купувачът регистрира своята платежна карта в съответната платформа и плащането се инициира чрез тяхното посредничество.

От правна гледна точка тези плащания, обаче, продължават да са плащания с платежна карта и не попадат в обхвата на изключенията по чл. 3, ал. 1 на Наредба Н-18.

Те не съставляват нито кредитен превод, нито директен дебит, нито наличен паричен превод по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС).

Назад във времето, обаче, практиката на НАП относно плащанията в интернет чрез подобни доставчици е противоречива. В някои становища НАП приема, че ако плащането се извършва чрез Изипей, Epay.bg, Paypal, Ebg.bg. следва да се извърши проверка в публичния регистър на БНБ по ЗПУПС. Ако дружествата са фигурирали в този регистър като лицензирани платежни институции, НАП е приемала, че търговецът е освободен от задължението за издаването на ФКБ. В друга практика, посветена на плащания чрез Paypal, обаче, НАП приема, че такъв тип плащания не попадат в изключенията по Наредба Н-18 и търговците следва да издават ФКБ, ако получават плащания чрез тях.

Към настоящия момент практиката на НАП става все по-константна и все по-категорична в посока да третира всяко плащане с платежна карта, независимо от конкретния механизъм на извършване/ опосредяване, като плащане, което изисква издаване на ФКБ.

ЗДДС и Наредба Н-18 обективно също не изключват от изискванията за издаване на ФКБ плащанията с платежни карти, които са опосредени от лице, което е лицензирана платежна институция.

Такова „изключение“ се появява единствено в част от по-старата практика на НАП по този въпрос.

В заключение, за електронните магазини е налице задължение да регистрират чрез ФКБ всички плащания, извършени към тях чрез платежни карти, независимо дали:

посредством виртуален ПОС терминал или
чрез използването на специфични услуги като Epay.bg, Paypal и друго подобни.

Тези плащания, колкото и невероятно да е, са приравнени на плащания в брой.

По мнение е наложително тази практика и съответните изисквания в ЗДДС и Наредба Н-18 изцяло да бъдат преосмислени и тези плащания изрично да изключат от обхвата на т. нар. „плащания в брой“.

Реално и всеки ПОС терминал (независимо дали реален или виртуален) се обслужва от платежна институция, поради което няма никаква правна логика плащането чрез виртуален ПОС терминал да се третира по различен начин от плащане чрез доставчик от типа на Изипей, Epay.bg, Paypal, Ebg.bg и други подобни.

При всяко такова плащане реално паричните постъпления не са в брой, а в платежна сметка. Твърди се, че причината за този необичаен режим на картовите плащания е свързана със затруднения на приходната администрация да контролира приходите, тъй като понякога е възможно постъпленията да влизат в платежна сметка, която не е на търговеца.

Това само по себе си, обаче, не би трябвало да води до подобно третиране на плащанията с карти, а да се потърси по-адекватен механизъм за контрол, който не затруднява легалния бизнес и не накърнява конкурентоспособността му.

Затруднения при приемане на картови плащания

Необходимостта картовите плащания да бъдат регистрирани чрез ФКБ влече след себе си множество реални затруднения за онлайн бизнеса, особено в международна среда. Както стана ясно понятието електронен магазин съвсем не се изчерпва с интернет-сайтове, от които можем да си закупим дрехи, обувки или почистващи препарати.

При този тип дейности проблемите по спазването на Наредба Н-18 са относително по-малки, макар и да не са пренебрежими.

Те могат да издадат ФКБ на хартия и да го предоставят на купувача като го приложат към самата доставка.

Не така обаче стои въпросът с множество доставчици на платени онлайн услуги, при чиито продажби няма нищо, което да изисква физическа доставка.

Закупуване на всякакво дигитално съдържание (downloadable или чрез стрийминг) като например музика, филми, мелодии за телефон, всякакви платени услуги, при които реално не е необходима физическа доставка на продукт, например:

всички вариации на хостинг услуги,
е-поща,
най-разнообразни абонаментни услуги,
платени профили в социални мрежи и т.н.,

при които нищо не се доставя на адрес на купувача към настоящия момент са принудени да намерят начин да връчват на клиентите си хартиен ФКБ.

Едни съвременни и изцяло дигитални услуги завършват с една безкрайно остаряла операция, при която доставчикът някак им изпраща ФКБ на хартия – напр. по пощата.

При някои услуги, които са на много ниска стойност – напр. мелодия за телефон, реално цената на цялата услуга би била по-ниска от стойността на пощенските разходи, ако доставчикът предприеме действия по изпращане на оригиналния ФКБ до купувача.

Дори при ситуации, при които за продажбите се издават електронни фактури по реда на ЗДДС, не се отменя необходимостта на купувача да му бъде дадена и ФКБ на хартия.

За проблем след последните промени в Наредба Н-18 бе предвидено решение, а именно – издаване на електронна ФКБ.

Трябва да се подчертае, обаче, че на този етап практически все още няма възможност да се издават такива, макар законът да го допуска, т.е. онлайн бизнесът засега трябва да борави с хартиени ФКБ, докато тази възможност бъде обезпечена технически.

Уредбата на електронните ФКБ за съжаление не е достатъчно технологично неутрална. Предвидено е, че електронният ФКБ трябва да „се предоставя на електронен адрес на клиента“.

Буквалното тълкуване на този текст може да доведе до разбирането, че вероятно предоставянето на електронен ФКБ на електронен адрес на клиента означава само и единствено изпращане по електронна поща (имейл).

Електронната поща към момента е и един от най-несигурните начини за комуникация и използването й е свързано с редица рискове (напр. фишинг атаки; изпращане на вируси и друг зловреден софтуер и други подобни).

Не са изключение и случаите на изпращане на имейли, съдържащи криптовируси, изпращани включително и от името на различни държавни институции и целящи кражба на данни, включително на банкови сметки, проследяване на транзакции и пр.

Ако стандартно електронните ФКБ започнат да се изпращат чрез електронна поща, у потребителите ще се създаде изключително опасна нагласа и доверие към получавани от тях имейли с прикачени файлове и други подобни и допълнително ще ги затрудни да отличат официално връчване на електронен ФКБ от кибератака.

Не на последно място, предвиденият механизъм за предоставяне на електронен ФБ се различава от вече установения режим за предоставяне на електронни фактури.

Поради това за онлайн бизнеса може да се окаже необходимо да търси едновременно както решения за това как да осигури за клиентите максимално лесно да отличават изпращаните електронни ФКБ от зловредни съобщения, имитиращи изпращане на ФКБ, така и да дублира връчването на ФКБ (ако използва механизъм за връчване на е-фактури, различна от електронна поща).

Безспорно за онлайн бизнеса въвеждането на електронните ФКБ ще бъде значително облекчение в сравнение с настоящите ФКБ на хартия.

При все това е препоръчително в по-дългосрочен план, ако режимът на картовите плащания не бъде променен, то на ниво нормативна уредба поне да се уеднаквят правилата за връчване на електронни ФКБ с тези за е-фактура и да бъде направени максимално технологично неутралени. Така ще се даде възможност да бъдат използвани по-сигурни канали за комуникация.

СУПТО

Наред със задължението за издаване на ФКБ, което възниква при условията, разгледани по-горе, въз основа на ЗДДС и Наредба Н-18 за един е-магазин може да възникнат и задълженията, свързани с използване на т. нар. „софтуер за управление на продажби в търговски обект“ (СУПТО).

Съгласно ЗДДС СУПТО е „всеки софтуер или модул от софтуер, независимо от технологиите за реализацията му, използван за обработка на информация за извършване на продажби на стоки и/или услуги в търговски обект, за които е налице задължение за издаване на фискален бон“.

На практика всеки електронен магазин, който извършва продажби реално използва някакъв софтуер за управлението им и за обработка на информацията за самите продажби.

Това всъщност е самият софтуер на електронния магазин, софтуерът, чрез който електронният магазин функционира. От публично изразени становища на НАП по темата също може да се заключи, че електронният магазин може да използва СУПТО и тогава за собственика на магазина ще са налице задълженията, свързани със СУПТО. Тези задължения са изключително сериозни и тежки за изпълнение.

Концепцията за СУПТО не е лишена от логика – тя цели да даде максимално ефективен контрол на приходната администрация и да не се допуска неотчитане на продажби и приходи.

Изградена, обаче, основно през призмата за съвсем различен тип ползватели на СУПТО като барове, ресторанти и магазини, и бидейки относително нова, понастоящем уредбата и не е достатъчно прецизна и не е адекватно адаптирана спрямо развитието на технологиите и онлайн бизнеса.

Преди всичко дефиницията на СУПТО е изключително широка.

В контекста на един електронен магазин буквално целият софтуер, който стои зад електронния магазин, би могъл да се счете за СУПТО.

Трудно би могло на този етап да се даде отговор дали е възможно да се обособят само отделни модули и само те да бъдат третирани като СУПТО.

Подобни опити по-скоро са свързани с реален риск да се счетат за опит за заобикаляне на закона. СУПТО трябва да отговаря на всички изисквания по Приложение №29 от Наредбата и това съответствие трябва да бъде декларирано пред НАП от неговия разпространител/ производител.

По отношение на електронните магазини много често производителят на СУПТО (на софтуера) е лицето, което притежава и управлява интернет-сайта (т.е. производител и ползвател съвпадат).

За да се отговори на изискванията на Приложение № 29 е много вероятно да е необходима съществена модификация в софтуера на всеки електронен магазин. Повечето от тези софтуери не са били разработвани съобразно концепция за СУПТО и съобразяването им изискванията налага значителни промени в програмния код, въвеждане на изцяло нови модули, промени логиката на функционирането им и други подобни.

За СУПТО, което се инсталира в средата на ползвателя, трябва да се представи пред НАП и пълно описание на обектите в базата данни (БД), свързани с управлението на продажбите, вкл. таблици и предназначението им, връзки между тях, описание на полетата в таблиците, както и изпълним файл и source-кодът, от който е генериран изпълнимият файл, за достъп и извличане на данни от БД в структуриран четим вид с възможност за избор - от всички или от част от таблиците, с които работи софтуерът.

НАП трябва и да бъде уведомявана в 7-дневен срок от настъпване на промяна на обстоятелствата в подадената декларация за СУПТО, включително за всяка нова версия на софтуера. Преди изпълнението на цитираните по-горе задължения ползвателят на СУПТО не може да използва каквито и да е актуализации и промени в софтуера.

По всяка вероятност с посочените правила се цели да се ограничат възможностите за злоумишлено използване на СУПТО при регистриране и отчитане на продажбите, последващо манипулиране на същото или злоупотребяване с различни режими на работа.

Цитираните разпоредби биха могли да бъдат съобразявани и прилагани в един реален бизнес с физически търговски обект като магазини, ресторанти, барове и други подобни, където СУПТО може да е обособен софтуер, поддържан само с оглед отчитането на продажбата.

При предоставяне на каквато и да е услуга в онлайн среда, обаче, достъп до страниците за плащане и поръчки, които биха били третирани като част от СУПТО, имат денонощно милиони потребители в глобалната мрежа, вкл. и автоматизирани роботи, търсещи проблеми със сигурността на уебстраниците и приложенията. Поради това съответните сайтове са изложени денонощно, 24/7, на всички възможни рискове от злоумишлени кибератаки, вируси и други подобни.

Адекватното противодействие на такива заплахи и осигуряване на нормалното и сигурно функциониране на тези сайтове предполага непрекъснати ъпдейти на използвания софтуер (включително и на модулите, които представляват или комуникират със СУПТО по смисъла на Наредбата). Поради това от гледна точка на електронните магазини посочените изисквания са изключително утежнение и вече се наблюдава значителен отлив от използването на картови разплащания.

Не на последно място Наредбата предвижда възможност органът по приходите да получава директен достъп с пълни права за четене и експорт на информацията от текущата и архивните бази данни чрез т. нар. „одиторски профил“.

Съгласно допълнителните разяснения, давани от НАП по повод Наредбата става ясно, че освен таблиците, свързани с продажби, клиенти и т.н., които са част от СУПТО, е необходимо да се предостави достъп и до всички други таблици, които са част от базата данни. В софтуера, използван в класически типове търговска дейност като заведения, магазини и други подобни, в такава база данни обикновено се съдържа единствено информация, свързана с конкретния бизнес на търговеца (наличности, поръчки, продажби).

При онлайн услугите достъп и експорт на информация от цялата база данни обхваща чужда кореспонденция, лични данни (вкл. чувствителни данни като здравна информация и лабораторни изследвания от системи на лечебни заведения или от приложения за проследяване на кардиологични заболявания, бременност и други) и друга информация на милиони трети лица - ползватели на онлайн услугите. В тази връзка в рамките на обществените обсъждания бе повдигнат въпросът със защитата на личните данни на крайните клиенти.

По принцип НАП има право на достъп до почти широк кръг информация. Част от дадените примери, обаче, касаят и информация, до която по действащото право НАП не би могла да получи законосъобразно достъп като например:

кореспонденцията на клиентите (тайна защитена от Конституцията на Република България),
информация за здравето на клиентите (здравна информация и документация по чл. 27 и 28 от Закона за здравето).

Извън това достъпът и използването на толкова широк кръг информация, която няма никаква връзка и отношение към данъчно-осигурителния контрол биха нарушили основните европейски принципи за защита на личните данни на ОРЗД. В резултат на това към с измененията през месец март 2019 г. бе изрично предвидено, че „когато информацията, съдържаща се в експортираните от изпълнимия файл таблици, представлява лични данни по смисъла на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 (ОВ, L119 от 4 май 2016 г.) или здравна информация по смисъла на чл. 27 от Закона за здравето, при експорта тези данни не се извличат“.

С въведените промени се цели да се създаде гаранция, че няма да е налице неправомерен достъп до лични данни и да се гарантират правата на гражданите.

При все това, в настоящия си вид, това допълнение е твърде широко и неясно. Буквалният му прочит сочи, че никакви лични данни не могат да бъдат експортирани от НАП.

Липсва каквато и да е логика в такова ограничаване на достъпа до данни.

В редица случаи това би обезсмислило съдържанието на „експортираните“ таблици и информация и ще попречи на контролните функции на на НАП. [2 ]

Така от едната крайност за цялостно извличане на базите данни, се стига до друга крайност – извличане на информация, която вероятно е недостатъчна за преценка дали са налице продажби, дали са надлежно отчетени и т.н., защото почти цялата информация за продажбите може да попадне в широкия обхват на понятието лични данни по смисъла на Регламент (ЕС) 2016/679. Много вероятно в практиката и тази норма на Наредба Н-18 ще претърпи корективно и в случая стеснително тълкуване.

В по-дългосрочен план, обаче, би било по-подходящо като минимум мярка текстовете на Наредбата да бъдат прецизирани.

Необходимо е най-малкото:

ограничаване обхвата на понятието СУПТО и
дефиниране на типовете информация, включително и лични данни, до които НАП е нужно да има достъп.

В заключение трябва да се подчертае, че тази статия не обхваща всички изисквания, които Наредба Н-18 поставя пред електронните магазини.

Също така всеки онлайн бизнес, който на този етап не е предприел мерки да съобрази дейността си в цялост с наредбата е наложително да го направи.

Към настоящия момент няма индикации за предстоящи съществени редакции на Наредба Н-18 и в рамките на броени месеци всички те, ще започнат да се прилагат в пълнота.

Представеният анализ няма характера на правен съвет или консултация и не следва да бъде възприеман като достатъчен за разрешаването на конкретни правни проблеми, казуси и др. Мненията, изразени тук, са единствено на автора и не отразяват непременно тези на Фондация „Право и Интернет“, Адвокатско дружество „Димитров. Петров и Ко.“, техните филиали или служители. Материалът е съобразен с действащото българско законодателство и законодателство на ЕС към 12.07.2019 г.

За абонатите на списанието виж още материали относно Наредба № Н-18 от 2006 г. от августовския брой на списанието:

Последните промени Наредба № Н-18 от 2006 г.

Данъчна практика относно третирането по реда на ЗДДС и Наредба № Н-18 на доставки на стоки и услуги заплащани с ваучери