Решение на СЕС по преюдициално запитване на РС Хасково относно правото на платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение

Най-актуалното, винаги - TITA.BG

Поради важността му представяме предварително ► от августовския брой на е-сп. "Данъци ТИТА" ► решение на СЕС и добавен коментар към него относно приложимостта на решението и преди съответните промени в Кодекса на труда.  

 

 

Решение на СЕС по преюдициално запитване на РС Хасково относно правото на платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение

 

 

Михаил Илиев, д-р по право, експерт в МТСП

 

Актуално към 12.07.2020 г.

 

На 25 юни 2020 г. Съдът на Европейския съюз постанови решение, с което признава правото на платен годишен отпуск, съответно обезщетение за неизползван такъв, за периода на незаконно уволнение

 

Фактическа обстановка:

 

Със заповед от 29 април 2004 г. ищцата е уволнена от училището, в което работи. С влязло в сила решение на Районен съд Пловдив уволнението е обявено за незаконно и на 10 ноември 2008 г. тя е възстановена на работа. Със заповед от 13 ноември 2008 г. тя отново е уволнена, като този път не обжалва уволнението.

 

На 1 юли 2009 г. ищцата предявява иск пред Районен съд Пловдив срещу училището, в което е работила, като иска да ѝ се плати:

 

  • обезщетение за 285 дни неизползван платен годишен отпуск, по 57 дни годишно, за периода от 30 април 2004 г. до 13 ноември 2008 г. (от датата на първото уволнение до датата на второто уволнение), ведно
  • с обезщетение за забавено плащане върху първата сума за периода от 13 ноември 2008 г. (датата на второто уволнение) до 1 юли 2009 г. (датата на предявяване на иска).

Този иск е отхвърлен с решение от 15 април 2010 г., което в тази му част е потвърдено на въззивна инстанция с решение на Окръжен съд Пловдив от 10 февруари 2011 г.

 

С определение от 25 октомври 2011 г. Върховният касационен съд (ВКС) отказва да допусне касационно обжалване като приема, че предходните инстанции са се произнесли

 

  • в съответствие със задължителната практика на ВКС,

съгласно която в периода от време от датата на прекратяване на трудовото правоотношение до отмяната на уволнението с влязло в сила съдебно решение и възстановяването на незаконно уволнен работник на предишната работа последният не е престирал реално труд по трудовото правоотношение, поради което:

 

  • за този период от време за него не възниква право да ползва платен годишен отпуск, а
  • в случай на последвало ново уволнение за този период от време работодателятне дължи на работника обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ).

Недоволна от изхода на делото ищцата предявява иск срещу ВКС пред запитващата юрисдикция - Районен съд Хасково, с който иска да й бъде присъдено обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяла поради допуснато от ВКС нарушение на правото на Съюза. По-конкретно, ищцата поддържа, че ВКС е трябвало да приложи чл. 7 от Директива 2003/88 относно някои аспекти на организация на работното време (Директива 2003/88) и да ѝ признае правото на платен годишен отпуск за времето, през което тя не е могла да го ползва поради незаконното ѝ уволнение.

 

(Член 7 от Директива 2003/88 гласи:

 

Годишен отпуск

 

  1. Държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.
  1. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.)

При тези условия Районен съд Хасково решава да спре производството и да постави на Съда на Европейския съюз следните

 

преюдициални въпроси:

 

  1. Трябва ли член 7, параграф 1 от Директива [2003/88] да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които работник, който е бил незаконно уволнен и след това е бил възстановен на работа от съда, няма право на платен годишен отпуск за времето от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа?
  1. При положителен отговор на първия въпрос, трябва ли член 7, параграф 2 от Директива [2003/88] да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство и/или практика, според които при последващо прекратяване на трудовото правоотношение този работник няма право на финансово обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето от датата на предходното му уволнение до датата на възстановяването му на работа?“.

Пред подобен казус се изправя и Corte suprema di cassazione (Върховен касационен съд на Италия), по който е образувано Дело C-37/19 по сходен преюдициален въпрос като втория зададен от Районен съд Хасково.

 

С акт на председателя на първи състав на Съда на Европейския съюз от 2 март 2020 г. двете дела C-762/18 и C-37/19 са съединени за целите на съдебното решение.

 

Мотиви:

 

В своето решение по първия преюдициален въпрос Съдът на Европейския съюз се позовава на предходна своя практика, съгласно която не се допуска правото на платен годишен отпуск да се:

 

  • изключва неговото възникване (т. 64 от Решението),

когато работникът поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на посочения отпуск, като в този случай той се приравнява на работниците, които действително са полагали труд (т. 60 от Решението), както и че:

 

  • държавите членки, макар и компетентни да определят условията за упражняването му, са длъжни да не обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на правото на платен годишен отпуск (т. 56 от Решението).

Съдът приема, че тази практика е приложима и към процесните две дела (българското и италианското) – т. 70 от Решението, поради което периодът:

 

  • от датата на незаконното уволнение
  • до датата на възстановяването на работника на работа

трябва да се приравни на период на действително полагане на труд за целите на определянето на правото на платен годишен отпуск (т. 69 от Решението), тъй като

 

  • обстоятелството, че съответният работник не е полагал действително труд за работодателя си,

се дължи на действията на последния, довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да работи през посочения период и да упражни правото си на платен годишен отпуск (т. 68 от Решението).

 

Съдът приема още, че ако работникът е работил на друга работа през периода:

 

  • от датата на незаконното уволнение
  • до датата на възстановяването му на първата работа,

той не може да претендира по отношение на първия си работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на друго място (т. 79 от Решението).

 

По втория преюдициален въпрос, зададен от Районен съд Хасково, съединен с въпроса на Върховния касационен съд на Италия, Съдът на Европейския съюз отново се позовава на предходна своя практика, която:

 

  • не допуска

национални разпоредби или практики, които предвиждат, че при прекратяване на трудовото правоотношение никакво финансово обезщетение за неизползван платен годишен отпуск не се изплаща на работника, който не е могъл да ползва всички дни годишен отпуск, на които е имал право преди прекратяването на трудовото правоотношение, по-специално защото е бил в отпуск по болест през целия или част от референтния период и/или период на прехвърляне (т. 85 от Решението) и

 

  • като прави препратка към отговора на първия въпрос

отново признава правото на отпуск на работник, който отново е уволнен, след като е бил възстановен на работа.

 

Решение:

 

По изложените съображения Съдът на Европейския съюз приема:

 

1) Член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкува в смисъл, че:

 

  • не допуска

национална съдебна практика, по силата на която работник, който е:

 

  • уволнен незаконно, а по-късно е
  • възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение,

няма право на платен годишен отпуск за периода от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа, поради това че през този период не е полагал действително труд за работодателя.

 

2) Член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че:

 

  • не допуска

национална съдебна практика, по силата на която при

 

  • последващо прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил уволнен незаконно, а по-късно
  • възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение,

този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа.

 

С това решение Съдът на Европейския съюз потвърди Заключението на Генералния адвокат по делото, представено на 29 януари 2020 г.

 

 

Кратък коментар:

 

Решението е интересно и защото, освен че признава правото на платен годишен отпуск, съответно обезщетение за неизползван такъв, за периода на незаконно уволнение, в него се приема, че макар уволнението да е извършено преди присъединяването на Република България към Европейския съюз (1 януари 2007 г.), то правните последици (отмяна на уволнението и възстановяването на ищцата на работа), предмет на делото в главното производство, са постановени след тази дата, поради което чл. 7 от Директива 2003/88 се прилага ratione temporis (принцип, съгласно който Съдът е компетентен да разгледа спора, когато правните последици от нарушението в случая – отмяна на уволнението и възстановяването на ищцата на работа, са настъпили през период, когато Директивата вече е влязла в сила за България, независимо че самото нарушение, което ги е породило, е извършено преди това и попада извън времевия обхват на действие на Директивата, съответно - юрисдикцията на Съда) – т. 42 от Решението.

 

Поради това и Съдът приема, че е компетентен да се произнесе по преюдициалните въпроси.

 

По силата на решението ще е необходимо de lege ferenda в Кодекса на труда да се уреди правото на обезщетение за натрупания през периода на незаконно уволнение платен годишен отпуск.

 

Докато това бъде направено, на практика всеки незаконно уволнен работник или служител може да се позове на решението на Съда на Европейския съюз и да предяви иск за заплащане на такова обезщетение

 

в който се погасяват вземанията, свързани с неизплатени трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение.

 

Според нас този срок започва да тече от датата на влизане в сила на решението, с което уволнението е признато за незаконно и работникът или служителят е възстановен на работа. От този момент правото на работника или служителя става изискуемо и може да бъде упражнено по смисъла на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ.

 

Няма пречка обаче този иск да бъде съединен кумулативно с иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението като незаконно и неговата отмяна.

 

Поставя се въпрос, дали ако работникът или служителят е завел само иск за отмяна на уволнението като незаконно и неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ без да е предявил и иска за възстановяване на предишната му работа по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ ще има право на посоченото обезщетение за периода на незаконно уволнение?

 

Изхождайки от практиката на Съда на европейския съюз, съгласно която:

 

  • когато работникът поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на платен годишен отпуск се приравнява на работниците, които действително са полагали труд (т. 60 от Решението), както и че
  • държавите членки не могат да обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на правото на платен годишен отпуск (т. 56 от Решението),

според нас на поставения въпрос следва да се отговори положително и в този случай да бъде признато правото на обезщетение на работника или служителя.

 

Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 1 КТ, която:

 

  • признава за трудов стаж
  • без да е съществувало трудово правоотношение,

времето, през което работникът или служителят е бил без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи за периода от датата на уволнението до възстановяването му на работа.

 

Както правилно според нас се отбелязва и от други автори тази разпоредба трябва да се подложи на изправително тълкуване, като за трудов стаж се признае времето от датата на уволнението:

 

  • не само до възстановяването на предишната работа, но и
  • до неговата отмяна,

с което да се обхванат и случаите, при които работникът или служителят не е поискал възстановяване на предишната му работа (в този смисъл вж. Мръчков, В. в Мръчков, В., Средкова, Кр., Василев, В. Коментар на Кодекса на труда, XII изд., С. 2016, с. 1113-1114).

 

Няма никакви съображения в тези случаи да не се признава трудов стаж. А след като това време се признава за трудов стаж няма основание по силата на Решението на Съда на Европейския съюз да не се признае и правото на платен годишен отпуск.

 

Именно обстоятелството, че периодът на незаконно уволнение се признава за трудов стаж с обратна сила по българското законодателство, дава

 

  • допълнителен аргумент

на Съда на Европейския съюз да приеме, че той е компетентен да разгледа поставените преюдициални въпроси, тъй като Директива 2003/88 се прилага ratione materiae (т.е. тя е относимо право) към спора в главното производство по това дело (т. 46 и 47 от Решението),

 

  • независимо, че

в периода между датата на първото уволнение и датата на възстановяването ѝ на работа ищцата не е имала качеството „работник“ по смисъла на Директивата (т. 43 от Решението).

 

Накрая, обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за периода на незаконно уволнение по чл. 224 КТ може да се кумулира с обезщетението за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ (вж. Василев, Ат. в цит. съч., с. 749).

 

Това следва от различните:

  • основания,
  • характер и
  • цели

на двете обезщетения.

 

Обезщетението за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ има за цел да обезщети работника или служителя за оставането му без работа и загуба на дохода от трудово възнаграждение вследствие на незаконното уволнение. В този смисъл обезщетението по чл. 225 КТ замества липсващия доход от трудово възнаграждение. За разлика от него, обезщетението по чл. 224 КТ има за цел да обезщети работника или служителя за неизползвания от него платен годишен отпуск, който на основата на решението на Съда на Европейския съюз следва да бъде признато за целия период на незаконно уволнение.

 

Не може обаче обезщетението за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 КТ да се кумулира с:

 

  • обезщетение за неспазено предизвестие по чл. 220 КТ и
  • обезщетение за оставане без работа поради уволнения по чл. 222, ал. 1 КТ.

Затова, ако последните са били изплатени при извършването на уволнението, признато впоследствие за незаконно, те подлежат на връщане от работника или служителя (в този смисъл вж. Василев, Ат. в цит. съч., с. 756).

За абонатите на ТИТА виж още от Михаил Илиев в настоящия брой на списание "Данъци ТИТА":

 

 

 

Назад