Новото изискване за липса на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения и годишното уравняване на данъка по чл. 49 от ЗДДФЛ
Новото изискване за липса на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения и годишното уравняване на данъка по чл. 49 от ЗДДФЛ
Доц. д-р Людмила Мермерска, данъчен консултант
Актуално към 01. 12. 2017 г.
Както всяка година на работодателите по основно трудово правоотношение предстои да извършат годишно преизчисляване на годишното данъчно задължение на работниците и служителите до 31 януари на 2018 г.
В познатия ред на чл. 49 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), определящ процедурата на преизчисляване на годишния данък, е вмъкнато едно ново условие - лицата нямат възможност за ползване на данъчни облекчения чрез работодателя, ако имат подлежащи на принудително изпълнение публични задължения.
По отношение на новото изискване при ползване на данъчни облекчения по реда на ЗДДФЛ за липса подлежащи на принудително изпълнение публични задължения в октомврийския брой на списанието е публикуван обстоен коментар.
Затова в случая само ще акцентирам на отделни въпроси, свързани с неясноти именно при годишното преизчисляване на данъка от основния работодател.
Какъв е обхватът на публичните задължения?
Публичните задължения са държавните и общинските вземания, посочени в т. 1 - 9 на разпоредбата ал. 2 на чл. 162 на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Разпоредбата е категорична, че става въпрос не само за данъците в полза на държавния бюджет, но и данъците и таксите в полза на общините, като например:
- данък върху недвижимото имущество и
- таксата върху битовите отпадъци,
независимо, че те не са включени в данъчно-осигурителната сметка.
Тук се включват и глобите - за физическите лица най-често глобите на КАТ.
Важно е обаче не само да е налице публично задължение, но то да е подлежащо на принудително изпълнение.
Кога непогасените публичните задължения мога да се третират именно като подлежащи на принудително изпълнение?
При отговора на този въпрос съдебната практика (най-вече във връзка с чл. 167, ал. 1 от ЗКПО, който винаги е поставял идентично условието за липса на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения при ползване на данъчните преференции по ЗКПО) не е еднозначна:
- част от съдебните състави считат, че не е налице тъждественост между понятията:
- „задължение, чийто срок за изпълнение е изтекъл“ и
- „задължение, подлежащо на принудително изпълнение“.
Те приемат, че подлежащо на принудително изпълнение е само задължение, за което е предприета процедура на принудително изпълнение;
- друга част приемат, че задължение, подлежащо на принудително изпълнение е “задължение, чийто срок за изпълнение е изтекъл“, независимо дали е стартирана процедура на принудително изпълнение или не. (Виж решение на ВАС № 5855 от 16.05. 2016 г,. в което се прави обзор на съществуващата до момента съдебна практика).
Приходната администрация никога обаче не се е колебала по отношение на гледната си точка - тя приема, че задължение с изпълнително основание, посочено в чл. 209, ал. 2 от ДОПК:
- ревизионен акт,
- декларация, в която лицето само определя публичното си задължение по основание и размер,
чийто срок за изпълнение е изтекъл, следва да се третира като подлежащи на принудително изпълнение.
Виж разяснение № 20-00-80 от 21. 04. 2015 г., както и новото становище с № 92-00-1299#2/4.10.2017 г. относно условието задълженото лице да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения при ползване на данъчни облекчения.
В разяснението на приходната администрация обаче не е акцентирано върху особеностите на принудителното изпълнение по отношение на част от местните данъци и такси, като например:
- данъка върху недвижимото имущество и
- таксата върху битовите отпадъци.
Следа да обърна внимание, че независимо, че например, данъкът върху недвижимото имущество и таксата върху битовите отпадъци без съмнение са публични задължения - определянето им като именно подлежащи на принудително изпълнение има особености.
Това е така, тъй като за разлика от личните данъчни задължения по ЗДДФЛ, за патентен данък по ЗМДТ или осигурителни вноски на самоосигуряващи се лица - деклараторите при част от местните данъци и такси не определят сами основата за облагане и размера на данъка върху недвижимото имущество и таксата върху битовите отпадъци.
Когато деклараторите сами определят основата за облагане и размера на данъка или осигуровките, то подадената от тях декларация се счита за изпълнително основание за принудително изпълнение сама по себе, след като срокът за доброволно изпълние е изтекъл (чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК).
При част от местните данъци и таксите, като например:
- данък върху недвижимото имущество и
- таксата върху битовите
данъчната основа и размерът на данъка и таксата се определят от общинската администрация.
Както е посочено в цитираното по-горе решение на ВАС № 5855 от 16.05. 2016 г., установената съдебна практика е, че за да се третират като подлежащи на принудително изпълнение тези публични задължения следва да са определени с актове по чл. 4, съответно чл. 9б от Закона за мeстните данъци и такси (ЗМДТ), които да са влезли в сила, доколкото декларациите по чл. 14 от ЗМДТ, не e такава, в която деклараторите сами определят основата за облагане и размера на данъка или таксата
Би следвало да се приеме, че такъв акт е акт за установяване на задължение, а не само ежегодното съобщение от страна на общинска администрация за техния размер. Считаме, че в случая общинската администрация следва да издаде акт по чл. 107 от ДОПК, а не само съобщение за дължими местни данъци и такси.
Ще обърна внимание, че дадена общинска администрация може да предприеме действия за възлагане на тези публични вземания за принудително събиране. От този момент нататък няма съмнение, че е налице подлежащо на принудително събиране публично задължение.
Искам още да посоча, че с последните промени направени със Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ЗИД ГПК), във въведената с преходни разпоредби на ЗИД ГПК нова ал. 4 на чл. 163 на ДОПК публични вземания могат да са възложени за събиране на съдебен изпълнител, като в този случай събирането им се извършва по реда на ГПК.
Както е посочено накрая на материала „Промени в ГПК“, тази промяна означава, че длъжникът ще дължи таксите определени по ГПК за изпълнението или по тарифата по Закона за частните съдебни изпълнители.
И накрая искам да посоча, че е необходимо приходната администрация да направи своето разяснение по отношение тези специфични по начина си на определяне публични вземания и ясно да се отговори на въпроса: "Може ли да се приеме, че след като са налице непогасени задължения по ЗМДТ, на които срокът за доброволно изпълнение е изтекъл, за които лицето знае, се счита, че е налице подлежащо на принудително изпълнение публично задължение?", тъй като не малко физически лица са с неплатени задължения за местни данъци и такси и най-вече на данък върху недвижимото имущество и таксата върху битовите отпадъци от години.
Това е необходимо, тъй като основната идея на цитирното становище е, че не може да претендираш за данъчни облекчения след като си неизряден по отношение на публичните си задължения и много добре знаеш за това.
В края на становище с № 92-00-1299#2/4.10.2017 г. е посочено, че това става чрез достъпа до:
- данъчно-осигурителната сметка на физическото лице и
- сметката на предявените за събиране публични вземания.
Достъпът до посочената информация може да стане чрез предвидената на Интернет страницата на НАП «Справка за задължения». Справката изисква персонален идентификационен код (ПИК).
ПИК може да се получи във всеки офис на НАП след подаване на заявление. Заявлението може да се подаде, и съответно издаденият ПИК да се получи във всеки офис на НАП:
- лично,
- чрез изрично упълномощено лице или
- от изрично посочено в заявлението лице.
Как работодателят следва да се съобрази с новото изискване за липса на публични задължения при изчисляване на годишната данъчна основа по чл. 49 от ЗДДФЛ на лицата, които считат, че могат да ползват данъчни облекчения?
С новата разпоредба на чл. 49, ал. 4, т. 8 от ЗДДФЛ се изисква работникът/служителят, който иска да ползва, което и да е данъчно облекчение чрез работодателя си за доходите си за 2017 г. (най-често става въпрос за облекчения за деца или за облекчение за намалена работоспособност) да му предостави в срок от 30 ноември до 31 декември 2017 г. на данъчната година една от следните две декларации:
- Първи вид) декларация, че към момента на подаването ѝ пред работодателя няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения.
При тази декларация е важно да се посочи изрично датата на подаването й и да е ясно че към тази дата лицето няма подлежащи на принудително събиране публични задължения. На другия ден вече може да има такова задължение, например глоба от КАТ, но това е без значение за работодателя при преизчисляване на годишното данъчно задължение по реда на чл. 49 от ЗДДФЛ.
Съветвам лицата да си направят разпечатка за справката на задълженията си към съответната дата и да я пазят.
Работодателят обаче не е задължени да изисква тази справка.
Декларацията на лицето за липса на подлежащи на принудително събиране публични задължения би следвало да бъде достатъчно основание. Имено то е отговорно за подаване на невярна информация, която води до невярно определяне на данъчното задължение по реда чл. 313, ал. 3 от Наказателния кодекс (НК), което може да доведе до санкцията в ал. 1 на същата разпоредба.
- Втори вид) декларация, че за 2017 г. лицето ще подава годишна данъчна декларация.
Най-вече причините за подаване на този втори вид декларация могат да са свързани с разпоредби за годишно деклариране в ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ от страна на самото лице, тъй като:
- лицето има и други доходи, които задължително подлежат на деклариране (например, от граждански договор или наем), или че
- ползва данъчни облекчения, които не могат да се ползват чрез работодателя (за лихви по ипотечни жилищни кредити, както и за безкасови плащания); или че
- следва да декларира информативно предоставени или получени заеми или недвижими имоти или притежавани дялове или акции в чуждестранни дружество и т.н.
При този втори вид декларация е без значение дали лицето към момента на подаването й пред работодателя има или няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения.
Работодателят следва да отчете правото на лицето за ползване на данъчни облекчения и съответно да ги отрази в Служебната бележка по чл. 45, ал. 1 и ал. 2 т. 4 от ЗДДФЛ (образец 1), която предоставя на лицето.
Вече самото лице, подавайки ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, за да може за запази правото си за ползване на данъчните облекчения чрез работодателя, трябва към датата на подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ да няма подлежащи на принудително изпълнение публични задължения.
Ако тази възможност не бе предоставена би могло:
- лицето да се налага да възстановява данък в края на годината данък за ползвани текущо данъчни облекчения при годишното преизчисляване на данъчното задължение, например за лице с намалена работоспособност, ако до 31.12. 2017 г. не е погасило подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, които обаче
- лицето е погасило до 30.04. на 2018 г. към датата на подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ и да се налага НАП да му възстановява надвнесен данък в размера на дължимия данък, възстановен от лицето при годишното преизчисляване на данъка по реда на чл. 49 от ЗДДФЛ.
Накрая ще посоча, че и за двете декларации липсва образец - те са със свободен текст.
Предполагам, обаче, че най-често те ще се изготвят като стандарти бланки от самия работодател - както улеснение на лицата, така и на самия него.
Прилагам възможни образци на всяка от двете декларации по чл. 49, ал. 4, т. 8 от ЗДДФЛ:
Може ли лице, което принципно няма задължение за подаване на ГДД въз основа на нито едно от основанията по чл. 50 от ЗДДФЛ, да подаде декларация от втория вид пред работодателя си?
Считам, че текстът на закона не ограничава такава възможност. В случая се посочва, че лицето просто декларира, че ще подава ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, без изрично да се посочва имено на какво основание подава ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ.
Освен това чл. 52 от ЗДДФЛ посочва, кои лица не са задължени да подават ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, но не въвежда забрана за подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ.
Причината за подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, без лицето да попада в изрично изброени случаи, когато това е задължително, според мен най-вече може да е, че лицето е ползвало авансово данъчно облекчение за лице с намалена работоспособност спрямо здравия човек, но
- до 31.12. 2017 г. не е погасило подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, които обаче
- би могло да уреди до 30.04. на 2018 г. към датата на подаване на ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ.
В този случай считам, че е възможно лицето да подаде декларация пред работодателя си от втория вид, но и задължително да подаде ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ, като към датата на подаването й погаси публичните си задължения, подлежащи на принудително изпълнение.
Разбира се, ако лицето подаде декларация от втория вид пред работодателя си и ползва право на данъчно облекчение, но не подаде ГДД по чл. 50 от ЗДДФЛ - както вече посочих то е отговорно за подаване на невярна информация, която води до невярно определяне на данъчното задължение по реда чл. 313, ал. 3 от НК.
Как следва да се процедира с лица, които не подадат нито една от двете възможни декларации?
Тези лица не могат да ползват нито едно данъчно облекчение при годишното преизчисляване на данъка от страна на основния работодател.
Нещо повече - ако те авансово са ползвали данъчно облекчение за:
- лица с намалена работоспособност или
- лични вноски за доброволно осигуряване или животозастраховане
ще е налице задължение за възстановяване на данък при годишното преизчисляване на данъчното им задължение.
Абонирайте се за цялата 2018 г. и получете:
- 12 електронни броя за 2018 година.
- Електронен архив с търсачка за периода 2010 – 2017 г.
- 5 видео семинара за промените в законодателството и годишното приключване.